Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Напразно Карл Густав заповядваше да се разгласява по села и градове, че който селянин му докара жив или мъртъв въоръжен шляхтич, за награда ще получи свобода за вечни времена и земя — защото селяните наравно с шляхтата и гражданите бяха хванали горите. Населението от планините, населението от дълбоките дебри, населението от пасищата и нивята стоеше в горите, правеше прегради по пътя на шведите, нападаше по-малките гарнизони, избиваше до крак разездите. Тоягите, вилите и косите се къпеха в шведска кръв не по-лошо от сабите на шляхтичите.

А в сърцето на Карл гневът растеше още повече, защото само преди петнайсетина месеца той беше овладял толкова лесно тая страна и сега почти не можеше да разбере какво беше станало, откъде се взеха тия сили, откъде тая съпротива, откъде тая страшна война на живот и смърт, чийто край нито виждаше пред себе си, нито можеше да го отгатне.

Чести биваха и съвещанията в шведския стан. С краля вървяха брат му Адолф, княз бипонтски, който беше главнокомандващ. Роберт Дъглас, Хенрик Хорн, роднина на оня Хорн, който беше съсечен при Ченстохова от селяшка коса. Валдемар, граф датски, и оня Мюлер, който беше оставил славата си в подножието на Ясна гура, и Ашенберг, най-опитният между шведите в командването на конница, и Хамершилд, който завеждаше оръдията, и старият разбойник Арфуид Витенберг, прочут със своето обирничество, който едва се държеше за живота, защото го ядеше френската болест — и Форгел, и много други — и всички те военачалници, опитни да превземат градове и да водят боеве в открито поле, които отстъпваха пред краля само по гениалност.

В сърцата си те се страхуваха да не би цялата войска да загине заедно с краля, изтощена от усилията, от липсата на храна и полската настървеност. Старият Витенберг направо съветваше краля да се откаже от тоя поход. „Как ще се впускаш, кралю — казваше той, — чак в украинските земи подир неприятеля, който унищожава всичко по пътя, а самият той остава невидим? Какво ще направиш, ако за конете не се намери не само сено и овес, но дори слама от покрив на селска къща, а хората изпопадат от усилия? Къде е оная войска, която би ни дошла на помощ, къде са замъците, в които бихме могли да се поохраним и да дадем почивка на уморените си тела? Аз не се сравнявам, господарю, по слава с тебе, но ако бях Карл Густав, именно тая слава, която си придобил с такива големи победи, не бих излагал на променчивата съдба на войната.“

На това Карл Густав отговори:

— И аз, ако бях Витенберг.

После споменаваше Александър Македонски, с когото обичаше да бъде сравняван, и вървеше напред да преследва пан Чарнецки; а той, понеже нямаше толкова големи и така обучени сили, бягаше от него, но бягаше както вълк, винаги готов да се обърне и нападне. Понякога вървеше пред шведите, понякога отстрани, а понякога изчезваше в глухите гори, пускаше ги напред и те мислеха, че го гонят, а той тогава вървеше подир тях, избиваше изостаналите, тук-таме ликвидирваше цял разезд, унищожаваше пеши полкове, които вървяха по-бавно, нападаше колите с хранителни припаси. И никога шведите не знаеха къде се намира, от коя страна ще ги удари. Често пъти в нощния здрач те откриваха огън с оръдията и мускетите срещу храсталаци, като смятаха, че пред себе си имат неприятел. Уморяваха се смъртно, движеха се в студ, глад и загриженост, а той — vir molestissimus 76 76 Безкрайно досаден, мъчителен мъж (лат.). — Бел.прев. — непрекъснато висеше над тях, както градоносен облак виси над неожъната нива.

Накрай го настигнаха при Голомб, недалеко от вливането на Вепш във Висла. Някои полски хоронгви, които чакаха в бойна готовност, се хвърлиха с устрем срещу неприятеля и внесоха паника и бъркотия. Пръв се втурна пан Володиовски със своята лауданска хоронгва и изтласка датския престолонаследник Валдемар; а пан Самуел Кавецки и по-младият Ян сринаха от един хълм бронираната хоронгва от наемни англичани на Уикилсън — и в миг ги погълнаха, както щука поглъща клен, а пан Малявски се счепка така с бипонтския княз, че хората и конете се смесиха едни с други като облаци прах, които два вихъра донасят от противни страни и правят от тях една вихрушка. В миг шведите бяха изтласкани към Висла, а Дъглас, като видя това, побърза на помощ със своите елитни райтари. Но и тия нови подкрепления не можаха да спрат устрема; тогава шведите започнаха да скачат от високия бряг върху леда и го покриха толкова гъсто с трупове, че те се чернееха върху снежното поле като букви по бял лист. Загина престолонаследникът Валдемар, загина Уикилсън, а бипонтският княз, съборен от коня, си счупи крак — загинаха обаче и двамата панове Кавецки, и пан Малявски, и Рудавски, и Роговски, и пан Тимински, и Хоински, и Порванецки — само пан Володиовски получи най-малко рани, при все че се гмуркаше в шведските редове като гмурец във вода.