Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

След малко той влезе в квартирата и не сам, но с един драгунски капитан. Кралят, който имаше живо око и толкова силна памет, че помнеше имената почти на всички войници, веднага позна капитана.

— Какво ново, Фреед? — попита той. — Дюбоа върна ли се?

— Дюбоа е убит — отговори Фреед.

Кралят се смути; едва сега забеляза, че капитанът изглеждаше като от гроб изваден, а дрехите му бяха изпокъсани.

— А драгуните? — попита той. — Ония два полка?

— Всичко е избито до крак. Само мене ме пуснаха жив! Мургавото лице на краля стана още по-тъмно; той с двете си ръце прехвърли кичурите коса зад ушите си.

— Кой направи това?

— Чарнецки!

Карл Густав млъкна и загледа слисан Ашенберг, а той само клатеше глава, сякаш искаше да каже:

— Чарнецки! Чарнецки! Чарнецки!

— Всичко това е невероятно — каза след малко кралят. — Ти видя ли го със собствените си очи?

— Както виждам твоето величество, господарю. Той ми поръча да се поклоня на ваше кралско величество и да съобщя, че сега отново се прехвърля оттатък Висла, но веднага ще тръгне по следите ни. Не зная дали казваше истината…

— Добре! — каза кралят. — Много хора ли имаше при него?

— Не можах да пресметна точно, но сам видях около четири хиляди души, а и зад гората имаше някаква конница. Обградиха ни близо до Крашичин, към който полковник Дюбоа нарочно се отклони от пътя, защото му донесоха, че там се намират някакви хора. Сега смятам, че Чарнецки е изпратил нарочно човек, за да ни въведе в клопка. Освен мене никой не остана жив. Селяните доубиваха ранените, аз оцелях по едно чудо!

— Тоя човек сигурно е влязъл в съюз с дявола — рече кралят и допря ръка до челото си. — Защото да събереш отново войска след такова поражение и да ни стъпиш на шията, това не е човешка сила!

— Стана така, както предвиждаше маршал Витенберг.

При тия думи кралят кипна:

— Вие всички знаете да предвиждате, само не знаете да съветвате!

Ашенберг побледня и млъкна. Когато беше весел, Карл Густав изглеждаше олицетворение на добротата, но щом смръщеше вежди, будеше неописуем страх между най-приближените си — и тогава птиците не се крият така от орела, както се криеха от него най-старите и най-заслужили генерали.

Но сега бързо се опомни и отново попита капитан Фреед:

— Добра ли е войската, с която разполага Чарнецки?

— Видях няколко несравними хоронгви, каквато е обикновено у тях конницата.

— Те са същите, които нападаха при Голомб с такава фурия. Трябва да са стари полкове. Ами той самият, Чарнецки, весел ли е, самоуверен ли е?

— Толкова самоуверен, че сякаш той е нанесъл победа при Голомб. Сега сърцата им трябва още повече да са се зарадвали, защото вече са забравили голомбското поражение и се хвалят с победата при Крашичин. Ваше кралско величество, аз повторих това, което ми поръча Чарнецки, но когато вече заминавах, при мене се приближи един от старшите офицери, едър, стар човек, и ми каза, че той е онзи, който бил свалил в ръкопашен бой приснопаметния Густав Адолф. Много хулеше и ваше кралско величество, а другите му пригласяха. Така се хвалят те! Заминах всред ругатни и хули…

— Това не е важно! — отвърна Карл Густав. — Основното е, че Чарнецки не е разбит и че вече си е събрал войската. Затова ще трябва да вървим още по-бързо напред, та да можем час по-скоро да настигнем полския Дарий 77 77 Персийски цар, победен и преследван от Александър Македонски. — Бел.прев. . Ваши милости сте вече свободни. Разгласете между войската, че тия полкове са загинали в мочурищата, избити от селски чети. Продължаваме похода!

Офицерите излязоха. Карл Густав остана сам. Известно време мислеше унило. Нима победата при Голомб не щеше да донесе никакви плодове, нито да промени положението, а, напротив — само ще събуди още по-голяма ярост в цялата тая страна?

Пред войската и генералите Карл Густав винаги се показваше самоуверен и оптимист, но когато останеше сам и се размислеше за тая война — как отначало бе започнала лесно, а ставаше все по-трудна, — много пъти го обземаше съмнение. Всички събития му се струваха някак чудновати. Често не виждаше изход, не можеше да отгатне края. Понякога му се струваше, че е като човек, който е слязъл от морския бряг във водата и чувства, че след всяка крачка хлътва все по-дълбоко и скоро ще загуби опора под краката си.

Но той вярваше в звездата си. И сега се приближи до прозореца, за да погледа своята избрана звезда, оная именно, която заема най-високото място в Голямата мечка и свети най-силно. Небето беше чисто, та и в тоя миг тя гореше ярко, блестеше ту синьо, ту червено — само отстрани, по-долу, върху тъмната синина на небето като змия се чернееше самотен облак, от който се разперваха нещо като ръце, като клони, като пипала на морско чудовище и изглеждаше, че непрекъснато се приближават към кралската звезда.