Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Все пак пан Ян беше прав, като предвиждаше, че Чарнецки е снабдил Замошч с конница за разезди и за ловене на пленници за разпит. Наистина пан Замойски имаше достатъчно своя конница и изобщо не се нуждаеше от помощ, но киевският кастелан нарочно беше изпратил в крепостта тия две хоронгви, които бяха пострадали най-много при Голомб, тоест Шемберковата и лауданската, за да си починат, да се поохранят и да сменят силно отпадналите си коне. В Замошч пан Собепан ги прие гостолюбиво, а когато узна какви славни войници се намират в тия хоронгви, започна да ги издига до небето, да ги обсипва с подаръци и всеки ден ги канеше на трапезата си.

Но кой ще опише радостта и вълнението на княгиня Гризелда, когато видя пан Скшетуски и пан Володиовски, някогашните най-храбри полковници на великия й мъж. Двамата паднаха пред краката й, проливаха обилни сълзи при вида на любимата си господарка, а и тя не можеше да въздържи плача си. Защото колко спомени се свързваха с тях от ония стари лубнински времена, когато мъжът й, слава и любов на народа, изпълнен с жизнени сили, владееше с мощна ръка дивия край и като Зевс с едно сбръчкване на веждите всяваше страх всред варварите. Колко скорошни бяха тия времена, но къде са те? Днес господарят е в гроба, страната му е завладяна от варварите, а тя, вдовица, седи върху пепелищата на щастието си, на величието и живее само с тъга и молитва.

В тия спомени обаче сладостта и горчивината така се бяха смесили, че мислите на тия трима летяха с готовност в миналото. И те разговаряха за някогашния си живот, за местата, които очите им не щяха да видят вече никога, за някогашните войни, най-сетне за днешното време на бедствия и гняв Божи.

— Ако беше жив нашият княз — каза Скшетуски, — друга щеше да бъде съдбата на Жечпосполита. Казаците щяха да бъдат смазани, Задднеприето щеше да бъде към Жечпосполита, а шведът сега би намерил своя разгромител. Но Бог е разпоредил по своя воля, за да ни накаже за нашите грехове.

— Дано Бог възкреси защитник в лицето на пан Чарнецки! — каза княгиня Гризелда.

— Така и ще стане! — извика пан Володиовски. — Както нашият княз стърчеше с една глава над другите панове, така и той никак не прилича на другите вождове. Та аз нали познавам и двамата коронни хетмани, и литовския пан Сапеха. Те са големи военачалници, но в пан Чарнецки има нещо извънредно, та би могъл да кажеш: орел, не човек. Уж любезен, а всички се боят от него, дори пан Заглоба често забравя за шегите си, когато се намира при него. А как предвожда войската, как я строява — това надминава всяко въображение! Не ще и дума, велик пълководец се издига в Жечпосполита.

— Мъжът ми, който го познаваше като полковник, още тогава му предсказваше велико бъдеще — каза княгинята.

— Говореха дори, че съпруга искал да си търси в нашия двор — подхвърли пан Володиовски.

— Не помня да е ставало дума за такова нещо — отвърна княгинята.

Не можеше и да помни, защото никога не беше имало нещо подобно, но пан Володиовски измисли хитро това в желанието си да насочи разговора към придворните дами на княгинята и да узнае нещо за панна Ануша Борзобогата, тъй като сметна, че да задава направо тоя въпрос е неприлично и твърде безцеремонно предвид високото положение на княгинята. Но тая хитрост не сполучи. Княгинята отново се върна мислено към мъжа си и казашките войни, поради което и малкият рицар помисли: „Ануша не е при нея кой знае от колко години!“ И повече не попита за девойката.

Можеше да попита офицерите, но и неговият ум, както и всички други умове бяха заети с нещо друго. Всеки ден разездите съобщаваха, че шведите са все по-близо, та се готвеха за отбрана. Скшетуски и Володиовски получиха задачи на стените като офицери, които познаваха и шведите, и воюването с тях. Пан Заглоба придаваше дух и разказваше за неприятеля на тия, които не го познаваха досега, а между замойските войници имаше доста такива, понеже шведите не бяха стигали досега до Замошч.

Заглоба веднага опозна калушкия староста, а той пък го обикна безкрайно и за всичко се обръщаше към него, особено защото и от княгиня Гризелда чу как навремето си сам княз Йереми уважавал пан Заглоба и го наричал „vir incomparabills“ 79 79 Необикновен, несравним човек (лат.). — Бел.прев. . И всеки ден на трапезата всички слушаха, а пан Заглоба разправяше за по-старите и по-нови времена, за войните с казаците, за предателството на Радживил и как той бил направил пан Сапеха човек.

— Съветвах го — казваше Заглоба, — винаги да носи в джоба си конопено семе и да яде по малко от него. И така свикна с това, че сега постоянно вади зърно по зърно, слага го в устата, сдъвка го, изяжда вътрешността, а люспата изплюва. Нощем, като се събуди, пак върши това. Оттогава умът му така се изостри, че и най-близките не могат да го познаят.