Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Калушкият староста обикаляше стените, облечен с полирана броня, с позлатен жезъл в ръка и току питаше:

— Е какво? Още ли не се виждат?

И псуваше под нос, тъй като отвсякъде му отговаряха, че не се виждат. След малко яздеше в друга посока и отново питаше:

— Е какво? Още ли не се виждат?

Обаче беше трудно да се види нещо, защото въздухът беше леко замъглен и мъглата започна да се вдига едва към десет часа сутринта. Лазурно небе светна над главите, кръгозорът се изясни и веднага на западната страна на стените започнаха да викат:

— Идат! Идат! Идат!

Пан старостата, а заедно с него пан Заглоба и трима адютанти на старостата се качиха пъргаво на ъгъла на стените, откъдето гледката беше широка, и загледаха с далекогледи. Над земята имаше още малко мъгла и шведската войска, която идеше от Велонч, сякаш бродеше до колене в тоя облак, сякаш излизаше от широки води. По-близките полкове се виждаха вече много ясно, така че с просто око можеше да се различи пехотата, която вървеше в дълги колони, както и райтарските части; по-далечните обаче изглеждаха като кълба тъмен прах, който се търкаля към града. Постепенно прииждаха все повече полкове, оръдия, конница.

Гледката беше прекрасна. От средата на всяко пехотно каре стърчеше нагоре изключително правилен четириъгълник от пики; между тях се развяваха разноцветни знамена, но най-много светлосини с бели кръстове и светлосини със златни лъвове. Те се приближиха още повече. По стените беше тихо, та полъхът на вятъра носеше оттам скърцане на колела, дрънкане на оръжие, тропот на коне и сподавена глъчка на човешки гласове. Като стигнаха на два оръдейни изстрела, започнаха да се разтеглят пред крепостта. Някои пехотни карета се пръснаха в безредни роеве. Личеше, че се залавяха да разпъват шатри и да правят насипи.

— Ето че дойдоха! — каза пан старостата.

— Дойдоха, кучетата му! — отговори Заглоба.

— Можем да ги броим на пръсти човек по човек.

— Такъв стар практик като мене няма нужда да ги брои, стига ми само да хвърля поглед. Те са десетхилядна конница и осем хиляди пехота с артилерията. Ако съм сбъркал дори с един редник или един кон, готов съм да платя с цялото си богатство грешката.

— Нима може човек да ги пресметне по такъв начин?

— Да не се казвам Заглоба, ако не са десет хиляди конници и осем хиляди пехота! В Бога ми е надеждата, че ще си отидат в значително по-малък брой, стига само да поведа едно нападение.

— Чуваш ли, ваша милост, арии свирят!

И наистина тръбачи и барабанчици излязоха пред полковете и загърмя бойна музика. Следващите полкове прииждаха при нейния съпровод и обграждаха града отдалече. Накрай от гъстите тълпи се откъснаха двайсетина конници. На половината път окачиха бели кърпи на мечовете си и почнаха да ги развяват.

— Пратеничество! — каза Заглоба. — Видях как пристигнаха при Бирже тия разбойници със същата самонадеяност, но знае се какво излезе от това.

— Замошч не е Бирже, а аз не съм вилненският воевода! — отвърна пан старостата.

В това време пратениците се приближиха при портата. След кратък разговор дежурният офицер долетя при пан старостата и му съобщи, че пан Ян Сапеха желае да се види с него от името на шведския крал и да разговаря.

А пан старостата веднага започна да се хваща за кръста, да пристъпва от крак на крак, да пухти и издува устни, най-сетне отговори дръзко:

— Кажи на пан Сапеха, че Замойски не разговаря с изменници. Ако шведският крал желае да говори с мене, нека ми изпрати истински швед, а не поляк, защото поляците, които служат при шведите, могат да отиват като пратеници при моите кучета: презирам ги наравно с тях!

— Кълна се в Бога, че това е respons 84 84 Отговор (лат.). — Бел.прев. — извика Заглоба с непристорено въодушевление.

— Да вървят по дяволите! — извика старостата, възбуден от собствените си думи и от похвалите. — Какво? Няма да се церемоня с тях я!

— Разреши, ваше достойнство, да му отнеса сам тоя респонс! — каза Заглоба.

И без да чака повече, полетя с дежурния офицер, излезе срещу пан Ян и явно, че не повтори само думите на старостата, а трябва да е прибавил нещо много грозно и от себе си, защото пан Сапеха така се обърна веднага, сякаш гръм тресна пред коня му, нахлупи шапка на ушите си и замина.

А от стените и от хоронгвата конница, която стоеше пред портата, започнаха да викат подир отдалечаващите се:

— Хайде в кучешките колиби, изменници, продажници, еврейски слуги! Циба! Циба!…