Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Тук генерал Форгел се поклони на пан старостата с такава почит, сякаш се намираше пред самостоятелен монарх, и замлъкна. В залата зацари тишина. Всички очи бяха впити в старостата.

А той започна да се върти по своя обичай на позлатения си стол, да издува уста и да си придава строг израз на лицето, най-сетне разпери лакти, опря длани върху коленете и като отметна глава подобно на своенравен кон, започна така:

— Ето какво ще кажа! Аз съм много благодарен на негово шведско величество за високото му мнение за моя ум и чувства към отечеството. За мене също така няма нищо по-мило от приятелството на такъв властелин. Но смятам, че ние бихме могли да се обичаме и ако негово шведско величество си стоеше в Стокхолм, а аз в Замошч — нали? Защото Стокхолм е на негово шведско величество, а Замошч е мой! Що се отнася до чувствата ми към Жечпосполита — така е! Само че по мой ум на Жечпосполита няма да й бъде по-добре, когато шведите навлизат в нея, а тогава, когато си отиват от нея. Ето, това е истината! Аз много вярвам, че Замошч би могъл да помогне на негово шведско величество да победи Ян Казимеж, но и ти, ваше достойнство, трябваше да знаеш, че аз съм давал клетва не на негово шведско величество, а тъкмо на Ян Казимеж, затова на него желая победа, а Замошч няма да дам! Ето това е!

— Това се казва политика! — изгърмя Заглоба.

В залата настана радостна гълчава, но пан старостата се тупна с ръце по коленете и глъчката стихна.

Форгел се смути и помълча малко, после отново започна да се аргументира: настояваше, заплашваше по малко, молеше, ласкаеше. Латинският му течеше от устата като мед, та дори капки пот оросиха челото му, но всичко напразно, тъй като след най-добрите си аргументи, толкова силни, че стени биха могли да размърдат, той непрекъснато чуваше един и същи отговор:

— А пък аз пак няма да дам Замошч, ето това е!

Аудиенцията продължи прекалено много, накрай стана за Форгел неприятна и трудна, защото насъбраните в залата ставаха все по-весели. Все по-често се чуваше някоя дума, някоя подигравка или от устата на Заглоба, или от други, след което в залата се обаждаха сподавени смехове. Най-сетне Форгел разбра, че трябва да си послужи с последните средства, та разви един пергамент с печати, който държеше в ръка и на който никой досега не обръщаше внимание, после стана и каза с тържествен, висок глас:

— Срещу отварянето портите на крепостта негово кралско величество (тук той отново дълго изрежда титлите) предлага на ваше княжеско височество Люблинското воеводство като наследствено владение!

Щом чуха това, всички се смаяха, слиса се за миг и пан старостата. Форгел вече започна да плъзга тържествуващ поглед наоколо, когато внезапно всред глухата тишина пан Заглоба се обърна на полски към старостата, зад когото стоеше:

— Предложи, ваше достойнство, на шведския крал Холандия в замяна.

Без да се колебае много, пан старостата се удари с ръце по бедрата и изтърси пред цялата зала на латински:

— А аз предлагам на негово шведско величество Холандия!

И в същия миг залата загърмя от всеобщ гръмлив смях. Коремите и поясите върху коремите започнаха да се тресат; едни ръкопляскаха, други се олюляваха като пияни, трети се облягаха на съседите си, а смехът продължаваше да гърми. Форгел побледня; той смръщи заплашително вежди, но чакаше с огън в зениците и с гордо вдигната глава. Накрай, когато най-силният смях премина, попита с кратък, прекъсван глас:

— Това ли е последният отговор на ваше достойнство?

А пан старостата засука мустак.

— Не! — отговори той и вдигна още по-гордо глава. — Аз имам и оръдия по стените!

Пратеничеството беше свършено.

Два часа по-късно оръдията от шведските насипи загърмяха, а замойските им отговориха със същата сила. Целият Замошч се покри с дим като някакъв безкраен облак, само от време на време в тоя облак се святкаше, а грохотът ехтеше непрекъснато. Но скоро огънят от тежките крепостни оръдия надделя. Шведските гюллета падаха в рова около крепостта или рикошираха безрезултатно от мощните ъгли; надвечер неприятелят беше принуден да се оттегли от по-близките насипи, защото крепостта ги обсипваше с такъв град от снаряди, че никакъв жив дух не можеше да издържи. Разгневеният шведски крал заповяда да запалят всички околни села и градчета, така че през нощта околността изглеждаше като море от огън, но пан старостата съвсем не се безпокоеше от това.

— Добре — казваше той, — нека горят! Ние имаме покрив над главата си, но на тях скоро ще им стане студено.