Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Най-сетне пристигна и най-страшният от всички, Чарнецки, и тръгна зад самата шведска армия. Колкото пъти се обърнеха зад себе си, задните шведски стражи винаги виждаха конници, било далече, на края на кръгозора, било на неколкостотин крачки, било на два изстрела с мускет, било — когато той атакуваше — над самите си вратове.

Неприятелят искаше битка. Шведите отчаяно молеха за сражение Бога на небесните пълчища, но Чарнецки не приемаше битка: чакаше удобно време — засега предпочиташе да ръфа или да пуща от ръката си отделни групи като соколи върху водни птици.

И така вървяха едни подир други. Имаше обаче моменти, когато киевският кастелан изпреварваше шведите, излизаше напред, пресичаше им пътя и симулираше, че застава за генерална битка. Тогава тръбите засвириха радостно от единия край на шведската войска до другия и — о чудо! — нови сили, нов дух сякаш внезапно съживяваше отрудените редове на скандинавците. Болни, целите мокри, безсилни, подобни на сиромах Лазар, те изведнъж се изправяха за битка с пламнало лице, с огън в очите. Пиките и мускетите се движеха с такава точност, сякаш ги държаха железни ръце, войнствените викове се носеха толкова гръмко, като че ли излизаха от най-здрави гърди — и вървяха напред, за да ударят гърди срещу гърди.

И пан Чарнецки удряше един-два пъти, но загърмяха ли оръдията, отдръпваше войската си встрани и оставяше в печалба на шведите само напразен труд, само по-голямо разочарование и умърлушеност.

Където обаче оръдията не можеха да достигнат, а пиката и сабята трябваше да решават на открито поле, там той връхлиташе като светкавица, защото знаеше, че при ръкопашен бой шведската конница не ще издържи дори срещу доброволци.

И Витенберг отново започна да моли краля да се връща назад, да не погубва себе си и войската, но в отговор Карл стисваше уста, сипеше огън от очите и сочеше с ръка на юг, където се надяваше да намери в украинските земи Ян Казимеж, открито за победи поле, почивка, храна, фураж за конете и богата плячка.

Не щеш ли, отгоре на всички беди ония полски полкове, които му бяха служили досега и сега единствено можеха горе-долу да се противопоставят на действията на Чарнецки, започнаха да напускат шведите. Пръв го напусна пан Зброжек, който беше стоял досега при Карл не за облаги, а поради сляпата си привързаност към хоронгвата и войнишката си вярност. Напусна го, като разби драгунския полк на Мюлер, съсече половината му хора и си отиде. След него напусна пан Калински, като прегази шведската пехота. Сапеха ставаше всеки ден по-мрачен, преживяваше нещо в душата си, нещо кроеше. Досега той не си бе отишъл, но всеки ден от хоронгвата му бягаха хора.

И така Карл Густав вървеше по пътя за Нарол, Чешанов и Олешице, за да стигне при Сан. Поддържаше го надеждата, че Ян Казимеж ще му препречи пътя и ще води бой. Една победа още можеше да подобри положението на шведите и да доведе до промяна на щастието. Пръснаха се слухове, че Ян Казимеж тръгнал от Лвов с редовна войска и татари. Но сметките на Карл излязоха погрешни, защото Ян Казимеж предпочиташе да чака съсредоточаването на войските и пристигането на литовците, командвани от Сапеха. Протакането беше най-добрият му съюзник, тъй като неговите сили растяха с всеки изминат ден, а Карл от ден на ден ставаше все по-слаб.

— Не е войска това, което иде, нито армия, а погребално шествие! — казваха старите бойци около Казимеж.

Това мнение се споделяше и от много шведски офицери. Сам кралят още повтаряше, че отива към Лвов, но мамеше и себе си, и своите. Не му беше до отиване в Лвов, а да мисли за собственото си спасение. Пък и не беше сигурно дали ще намери Ян Казимеж в Лвов, а във всеки случай той можеше да се оттегли чак някъде в Подолието и да отведе неприятеля подир себе си в далечните степи, където за шведите оставаше да загинат без никаква възможност за спасение.

Дъглас се запъти за Пшемисъл да опита дали не биха могли да заемат поне тая крепост, но се върна не само с празни ръце, но и доста разбит. Катастрофата се приближаваше бавно, но неумолимо. Всички вести, които идваха в шведския стан, бяха само нейни предвестници. А всеки ден пристигаха нови, все по-застрашителни.

— Сапеха иде, вече е в Томашов! — казваха един ден.

— Пан Любомирски се спуща от Подгорието с войска и планинци! — казваха на другия ден.

А после отново:

— Кралят води редовни войски и сто хиляди души орда! Съединил се със Сапеха!

Между тия „авизи 86 86 Съобщения (фр.). — Бел.прев. за нещастия и смърт“ имаше някои неверни и преувеличени, но всички сееха ужас. Духът на армията падна. По-рано, колчем Карл се явяваше пред полковете, те го посрещаха с възгласи, в които звучеше надежда за победа — сега полковете стояха пред него глухи и неми. А пък край огнищата гладният и капнал до смърт войник шепнеше повече за Чарнецки, отколкото за собствения си крал. Навсякъде виждаха Чарнецки. И чудно нещо! Когато в продължение на няколко дни не загинеше никакъв разезд, когато през няколко нощи нямаше никакви тревоги, никакви възгласи: „Аллах!“ и „Бий, убий!“ — безпокойството ставаше още по-голямо.