Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Конникът пътуваше бавно, сякаш не виждаше, че след него иде войска. Пролетните порои бяха направили дълбоки ровове по пътя, в които шумеше мътна вода. Пред рововете конникът дърпаше юздите на жребеца, а той ги прескачаше с пъргавината на елен и отново тръгваше в тръс, като подхвърляше глава и от време на време пръхтеше бодро.

Двамата райтари спряха конете си и започнаха да се оглеждат за вахмистъра. Той долетя в същия миг, погледа и каза:

— Това ще е някой хрът от полската кучкарница.

— Ще му викна! — каза райтарът.

— Няма да викнеш. Може да са повече. Тръгвай за полковника!

В това време пристигнаха и другите от предната стража и всички спряха; малкият рицар също спря коня си и го обърна към шведите, сякаш искаше да им прегради пътя.

Някое време те гледаха към него, а той към тях.

— Има и друг! Втори! Трети! Четвърти! Цяла група! — взеха да викат внезапно в шведските редове.

И наистина от двете страни на пътя почнаха да се изсипват конници, отначало единични, а после по двама, по трима. Всички заставаха около оня, който се беше появил най-напред.

Но пристигна и втората шведска стража начело със Свено, а после целият отряд с Канеберг. Канеберг и Свено веднага излязоха напред.

— Аз познавам тия хора! — извика Свено веднага щом ги видя. — Тая хоронгва първа удари срещу граф Валдемар при Голомб, това са хора на Чарнецки. Той самият трябва да е тук!

Тия думи направиха силно впечатление, в редовете настана дълбока тишина, само конете подрънкваха с мундщуците.

— Тук надушвам някаква засада — продължи Свено. — Те са твърде малко, за да ни се противопоставят, но в гората трябва да са скрити и други.

Сега той се обърна към Канеберг.

— Ваше достойнство, да се връщаме!

— Много добре съветваш, ваша милост — отвърна полковникът и смръщи вежди. — Нима си струваше да тръгваме, щом трябва да се връщаме при вида на няколко десетки дрипльовци! А защо не се върнахме, като видяхме един?… Напред!

В същия миг шведската редица тръгна с най-голяма точност, последвана от втора, трета, четвърта. Пространството между двете части започна да намалява.

— Tui! 87 87 Възглас, който означава Вече! Сега! (швед.). — Бел.прев. — изкомандва Канеберг.

Шведските мускети се раздвижиха като един и протегнаха железни шии към полските конници.

Но преди мускетите да загърмят, полските ездачи обърнаха конете си и започнаха да офейкват в безредна група.

— Напред! — викна Канеберг.

Отрядът веднага полетя в галоп, та чак земята затрепера под тежките копита на райтарските коне.

Гората се изпълни с виковете на преследвачите и на преследваните. След четвърт час гонитба — било защото шведските коне бяха по-добри, или понеже полските бяха изморени от някакво пътуване — пространството, което делеше двете войски, започна да намалява.

Но в същото време стана нещо странно. Безредната отначало полска група през време на бягството не само че не се разпръскваше повече, а, напротив, бягаше при все по-добър ред, все по-стройно, сякаш самата бързина на конете изравняваше конниците в редици.

Свено забеляза това, препусна коня си, настигна Канеберг и започна да вика:

— Ваше достойнство, това не е обикновена чета, това е редовна войска, която нарочно бяга и ни води в засада.

— Дяволи ли ще бъдат в тая засада или хора? — отговори Канеберг.

Пътят вървеше малко нагоре и ставаше все по-широк, гората редееше и на края й се виждаше вече голо поле или по-скоро огромна поляна, обградена от всички страни с гъста и сива гора.

Полската хоронгва на свой ред ускори бягането си и пролича, че преди това нарочно се е движела без устрем, защото сега за кратко време се отдалечи толкова много, та шведският командир разбра, че няма да я настигне никога.

Затова, като стигна до средата на поляната и забеляза, че неприятелят е вече почти на другия й край, започна да възпира хората си и да намалява бързината.

Но — о, чудо! — полският отряд, вместо да потъне в отсрещната гора, направи на самия край грамаден полукръг, втурна се в галоп срещу шведите и веднага се строи в такъв великолепен боен ред, че предизвика възхищение у самия неприятел.

— Така е! — извика Канеберг. — Това са редовни войници! Завиха като на учебен плац. Какво искат?… Триста дяволи да ги вземат!

— Идат срещу нас! — викна Свено.

И наистина хоронгвата тръгна напред в тръс. Малкият рицар на жълтия кон викаше нещо на своите, излизаше напред и отново спираше коня си, като даваше знаци със сабята си; явно, че той беше командирът.