Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Най-сетне стигнаха на двеста-триста крачки от моста. Виковете от полето долетяха до шведския стан. Множество войници и офицери изтичаха от града, за да видят какво става зад реката. Щом погледнаха — съзряха и познаха райтарите, които бяха излезли сутринта от стана.

— Отрядът на Канеберг! Отрядът на Канеберг! — завикаха хиляди гласове.

— Избити почти всички! Едва стотина души бягат!

В тоя миг долетя в галоп самият крал, а заедно с него Витенберг, Форгел, Мюлер и другите генерали. Кралят побледня.

— Канеберг! — каза той.

— В името на Христа и неговите рани! Мостът не е довършен! — възкликна Витенберг. — Ще ги избият до крак!

Кралят погледна реката, придошла от пролетните води; тя шумеше с жълтите си вълни, за изпращане на помощ през нея не можеше и да се мисли.

Противниците се приближаваха все повече.

Внезапно отново започнаха да викат:

— Кралските коли и гвардията идат! Ще загинат и те! Така се беше случило, та част от личните вещи на краля заедно със сто души от пехотната гвардия се появиха в тоя миг по друг път от съседните гори. Като забелязаха какво става, хората от ескорта се устремиха с всички сили към града, убедени, че мостът е готов.

Но ги забелязаха от полесражението и веднага около триста конници се понесоха към тях с пълна бързина, а начело на всички летеше със сабя над глава и с огън в зениците арендаторът от Вонсош, пан Женджан. Досега той не беше дал големи доказателства за храброст, но като зърна колите, в които можеше да се намира богата плячка, такава смелост се надигна в сърцето му, че той изскочи на няколко десетки крачки пред другите. Щом видяха, че няма да могат да избягат, пехотинците пред колите образуваха каре и сто мускета се насочиха едновременно към гърдите на Женджан. Гръм разтърси въздуха, лента дим премина покрай стените на карето, но преди пушекът да се разпръсне, пан арендаторът беше вече пред стената от хора и така пришпори коня, че предните му копита се надвесиха за миг над главите на райтарите и той скочи като гръм в средата.

Лавина от конници връхлетя подир него.

И както вълци събарят кон, но той е още жив и легнал на гръб, се защитава отчаяно с копита, а те го покриват целия и ръфат от него живи късове месо — така разбърканата маса от коне и ездачи съвсем покри тия коли и пехотинци. Само страшни викове се носеха от тоя кипеж и долитаха до ушите на шведите, застанали на другия бряг.

А в това време още по-близо до брега доубиваха останалите райтари на Канеберг. Цялата шведска армия излезе като един човек на високия бряг на Сан. Пехота, конница, артилерия се смесиха едни с други — и всички гледаха като в някогашен римски цирк зрелището, само че гледаха със стиснати устни, с отчаяние в гърдите, с ужас, с чувство за безсилие. Понякога от гърдите на тия неволни зрители се изтръгваше страхотен вик. Понякога се надигаше всеобщ плач или наставаше тишина и се чуваше само пъхтенето на разярените войници. Защото тия хиляда души, които беше извел Канеберг, бяха челният отряд и гордостта на цялата шведска армия; това бяха само ветерани, покрити със слава в Бог знае колко земи и в Бог знае колко битки! А ето че сега бягаха като объркано стадо овце по обширната отсрещна лъка и гинеха като овце под ножа на касапин. Това не беше вече битка, а лов. Страшните полски конници се въртяха като виелица по бойното поле, викаха на разни гласове и гонеха райтарите. Понякога подир един се насочеха неколцина, дори и повече, понякога сам подир сам. Понякога настиганият швед се навеждаше върху седлото, за да улесни удара на неприятеля, понякога приемаше боя, но най-често загиваше, тъй като шведските войници не можеха да се мерят при бой с хладно оръжие с обучената по всякаква фехтовка полска шляхта.

Но най-страшно между поляците връхлиташе малкият рицар, яхнал жълт и пъргав като сокол кон. Най-сетне го забеляза цялата войска, защото, когото той подгонеше, който се срещнеше с него, загиваше неизвестно как и кога — така малки, така незабележими бяха движенията на меча, с който събаряше на земята най-тежките райтари. Накрай рицарят съгледа самия Канеберг, преследван от петнайсетина конници, тогава той им викна, спря ги и сам се хвърли срещу него.

Шведите от другия бряг затаиха дъх. Самият крал се приближи до брега и гледаше с разтуптяно сърце, разкъсван едновременно от тревога и надежда, защото Канеберг, като голям благородник и от кралска кръв, беше още от детски години обучен на всякакъв вид фехтовка от италиански майстори и нямаше равен на себе си в шведската армия при бой с хладно оръжие. Затова всички очи сега бяха впити в него, отворените уста едва смееха да дишат, а той видя, че груповото преследване спря, и в желанието да спасява славата си в кралските очи след гибелта на войската каза на мрачната си душа: