Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

И целият поход, всичките следващи нощи и дни щяха да приличат на нея.

В това време Ян Казимеж отново изпрати на Чарнецки две хоронгви много добре екипирана конница и писмо, че скоро хетманите ще тръгнат с редовната войска, а той самият ще ги последва незабавно с останалата пехота и ордата. Задържали го само преговорите с хана, с Ракочи и с императора. Чарнецки се зарадва безкрайно от тая вест и когато на другия ден сутринта шведите продължиха пътя си в клина между Висла и Сан, той каза на полковник Поляновски:

— Мрежата е заложена, рибите отиват в нея.

— А ние ще постъпим като оня рибар — рече Заглоба, — който им свирел на флейта да танцуват, а понеже те не искали да правят това, той ги издърпал на брега; едва тогава те почнали да скачат, но той взел да ги бие с тояга и да казва: „Ах, хубостници такива! Трябваше да танцувате, докато молех.“

На това пан Чарнецки каза:

— Те ще танцуват, нека само да пристигне маршал Любомирски с войската си, която брои пет хиляди души.

— Всеки момент може да го видим — каза пан Володиовски.

— Днес пристигнаха няколко шляхтичи от предпланините — обади се Заглоба. — Те уверяват, че той иде с големи и бързи преходи, но дали ще поиска да се присъедини към нас, вместо да воюва сам, това е друга работа!

— Защо? — попита пан Чарнецки и загледа Заглоба изпитателно.

— Защото е необикновено амбициозен човек и завижда на славата на другите. Аз го познавам от много години и съм му бил доверен човек. Запознах се с него, когато беше още младо господарче, в двореца на краковския пан Станислав. Тогава той учеше фехтовка при разни там французи и италианци и страшно ми се разсърди, когато му казах, че това са балвани и никой от тях не ще удържи срещу мене. Обзаложихме се и аз сам свалих седем души един след друг. После той се учеше от мене не само на фехтовка, но и на военно изкуство. По рождение си беше малко тъп, но каквото знае, добил го е от мене.

— Такъв майстор ли си, ваша милост? — попита Поляновски.

— Exemplum: пан Володиовски, вторият ми ученик. Той ми създава истинска радост.

— Вярно е, че ваша милост съсече Свено!

— Свено? Ако на някого от ваши милости се случеше това, през цял живот щеше да има какво да разправя, а и съседите си би канил, за да им го повтаря непрекъснато при чаша вино, но аз не мисля за такива работи, защото, ако почна да изброявам, ще мога да постеля с такива свеновци пътя чак до самия Сандомеж. Няма ли да мога? Нека кажат, които ме познават.

— Вуйчо ще може! — обади се Рох Ковалски.

Пан Чарнецки не чу по-нататъшния разговор, защото се замисли дълбоко над думите на Заглоба. И той познаваше амбициозността на пан Любомирски, та не се съмняваше, че или ще поиска да му наложи волята си, или ще действа отделно, дори ако това бъде във вреда на Жечпосполита.

Ето защо суровото му лице помръкна и той почна да си усуква брадата.

— Охо! — прошепна Заглоба на Ян Скшетуски. — Чарнецки предъвква там нещо горчиво, виж как лицето му заприлича на орлово, скоро ще изкълве някого тук.

Изведнъж пан Чарнецки се обади:

— Ще трябва някой от ваши милости да замине при пан Любомирски с писмо от мене.

— Аз съм му познат и се заемам с тая работа — каза пан Скшетуски.

— Добре — отвърна вождът. — Колкото по-знаменит, толкова по-хубаво…

Заглоба се обърна към Володиовски и прошепна отново:

— И през нос говори вече, това е знак на голяма тревога.

А пан Чарнецки всъщност имаше сребърно небце, защото преди години куршум му го беше откъснал при Буша. И когато беше развълнуван, сърдит и неспокоен, винаги започваше да говори с остър и бръмчив глас.

Сега той се обърна неочаквано към Заглоба:

— А не би ли заминал и ти, ваша милост, с пан Скшетуски?

— С готовност — отговори Заглоба. — Ако аз не постигна нищо, никой няма да постигне. Освен това ще бъде по-прилично да отидат двама при човек от толкова голям род.

Чарнецки стисна устни, дръпна брадата си и каза сякаш на себе си:

— Големи родове… големи родове…

— Това никой не отрича на пан Любомирски — забеляза Заглоба.

А Чарнецки смръщи вежди:

— Само Жечпосполита е голяма, в сравнение с нея няма големи родове, а само малки и да се продънят в земята ония, които забравят това!

Всички замълчаха, защото каза това много внушително, и едва след някое време Заглоба се обади:

— В сравнение с цялата Жечпосполита, правилно!

— И аз също съм израснал не от солни мини, нито от земи, а от това, което ме боли 88 88 Прочута фраза на Стефан Чарнецки със значение, че не е син на богати притежатели на солници или на земи, а че се е издигнал със собствен труд. — Бел.прев. — обади се Чарнецки, — а ме болеше от казаците, които ми простреляха ето тая уста, а сега ме боли от шведите и или ще премахна тая болка, или сам ще загина в нея — помогни ми, Боже!