Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Всички слушаха внимателно, слушаше и маршалът, но ставаше все по-мрачен, а лицето му се смразяваше като лед, най-сетне каза:

— Не отричам, че пан Чарнецки е знаменит воин, но той няма да изяде всички шведи и за другите ще остане поне за една глътка.

На това Заглоба отговори:

— Светлейши пане, тая победа не бе спечелена от Чарнецки.

— А от кого?

— От Любомирски!

Настана миг на всеобщо изумление. Маршалът отвори уста, замига с клепачи и гледаше Заглоба с толкова учуден поглед, сякаш искаше да го попита:

— Да не ти хлопа някоя дъска, ваша милост?

Но пан Заглоба не се смути, напротив, изду устни с голяма самоувереност (което беше възприел от пан Замойски) и продължи:

— Чух как сам Чарнецки казваше пред цялата войска: „Не нашите саби бият тук, но (казва) името на Любомирски бие, защото, когато узнаха (казва), че той вече пристига, духът им така се понижи, та във всеки войник виждат войската на маршала и като овце подлагат главата си под ножа.“

Лицето на пан маршала нямаше да засияе повече, ако върху него бяха паднали изведнъж всичките слънчеви лъчи.

— Как така? — възкликна той. — Самият Чарнецки ли каза това?

— Лично той, и много други неща, но не зная дали бих могъл да ги повтарям, защото ги казваше пред свои доверени хора.

— Говори, ваша милост! Всяка дума на пан Чарнецки заслужава да бъде повторена сто пъти. Той е необикновен човек, отдавна казвам това!

Заглоба погледна маршала, присви единственото си око и измърмори под мустак:

— Ти глътна въдицата и ей сега ще те издърпам тук.

— Какво казваш, ваша милост? — попита маршалът.

— Казвам, че войската така викаше в чест на ваше достойнство, та по-добре не би приветствала и краля, а в Пшеворск, когато цяла нощ ръфахме шведа, всяка хоронгва, щом се втурнеше, викаше: „Любомирски! Любомирски!“ И това даде по-добър резултат, отколкото всичките „Аллах“ и „бий, убий“. Тук има свидетел, пан Скшетуски, също така славен войник, който не е излъгал никога през живота си.

Маршалът погледна неволно към Скшетуски, който се изчерви до ушите и замънка нещо под нос.

А офицерите на маршала започнаха да хвалят високо пратениците.

— О, хубаво е постъпил пан Чарнецки, като е изпратил такива достойни мъже! И двамата най-славни рицари, а на единия просто мед тече от устата!

— Винаги съм разбирал, че пан Чарнецки е приятелски разположен към мене, но сега няма такова нещо, което не бих направил за него! — възкликна маршалът, а очите му се покриха с мъгла от удоволствие.

При тия думи Заглоба се разпали:

— Светлейши пане! Кой не би те възвеличил, кой не би те почитал, образецо на всички граждански добродетели, който напомняш Аристид по справедливост и Сципион по храброст! Много книги съм прочел през живота си, много нещо съм видял, много съм размислял и душата ми се е разкъсвала от болка, защото какво видях в тая Жечпосполита! Ето Опалински, Раджейовски, Радживилови бяха готови всеки момент да се отрекат от отечеството за личните си интереси, понеже ценяха над всичко собственото си тщеславие, собствената си амбиция. И тогава помислих: загинала е тая Жечпосполита поради безчестието на собствените си синове! Но кой ме зарадва, кой ми даде разтуха в моето терзание? Това беше пан Чарнецки! „Не — казваше той, — не е загинала Жечпосполита, щом в нея се е явил такъв човек като Любомирски. Ония мислят за себе си (казва), а той само гледа, само търси къде би могъл да сложи личните си интереси в жертва пред общия олтар; ония се тикат напред, той се дърпа назад, защото иска да блести с примера си. Ето и сега (казва) иде със силна и победоносна войска, а вече (казва) чувам, че искал да ми възложи командването й, за да научи другите как трябва да се жертва амбицията, макар и основателно, заради отечеството. Затова идете (казва) при него и му заявете, че аз не желая тази жертва, че няма да я приема, защото той е по-добър вожд от мене, защото сме готови да го изберем не само за вожд, но и — дай Боже дълъг живот на нашия Казимеж — за крал!… И… ще го изберем!“

Тук пан Заглоба малко се поуплаши да не е прекалил и наистина след възгласа му: „Ще го изберем“ — настана тишина; пред магната обаче само се отвори небето — отначало той побледня леко, после се изчерви, след това отново побледня и като дишаше дълбоко, отговори след кратко мълчание:

— Жечпосполита е и винаги ще си остане господар на своята воля, тъй като нашите свободи се крепят на тая стародавна основа… Но аз съм само слуга на нейните слуги и Бог ми е свидетел, че не вдигам очи към ония висини, към които гражданинът не бива да поглежда… Що се отнася до командването на войската… пан Чарнецки е длъжен да го приеме. По тоя именно начин искам да дам пример на ония, които винаги имат в ума си величието на своя род и не желаят да признават никакво началство над себе си, как pro publico bono 90 90 За общественото благо (лат.). — Бел.прев. трябва да се забравя величието на собствения род. Затова, макар може би и да не съм толкова лош пълководец, аз, Любомирски, се поставям доброволно под командването на Чарнецки и моля Бога само за едно: да благоволи и ни даде победа над неприятеля!