Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

И дълго още приказва така пан Заглоба, понеже беше много доволен от себе си, а колкото пъти се случеше такова нещо, винаги биваше и необикновено разговорлив, и пълен с мъдри сентенции.

Чарнецки наистина не смееше дори да помисли, че коронният маршал би се съгласил да мине под негово командване. Той искаше само да действат заедно, но се страхуваше, че и до това не ще се стигне поради голямата амбициозност на маршала, тъй като тоя горд пан вече много пъти досега беше заявявал на офицерите си, че предпочита да се бие самостоятелно с шведите, защото и така може да постигне нещо, а ако победят заедно с Чарнецки, тогава цялата слава би паднала върху Чарнецки.

Така и щеше да бъде. Чарнецки разбираше подбудите на маршала и се тревожеше. След като изпрати от Пшеворск писмото, сега препрочиташе за десети път копието му, за да се убеди, че не е написал нещо такова, което би могло да бодне тоя толкова раздразнителен човек.

И съжаляваше за някои изрази, а накрай започна да съжалява, че изобщо е изпратил писмото. Затова той седеше мрачен в квартирата си и току се приближаваше до прозореца и поглеждаше към пътя, за да види дали пратениците не се връщат. Офицерите го виждаха през прозореца и отгатваха какво става с него, защото грижата беше очевидна върху челото му.

— Гледай, ваша милост — каза Подляновски на Володиовски. — Не можем да чакаме нищо хубаво, лицето на кастелана стана пъстро, а това е лош знак.

И наистина лицето на Чарнецки носеше многобройни следи от едра шарка и в моменти на силно вълнение или безпокойство се покриваше с белезникави и тъмни петънца. А понеже чертите му бяха остри, челото много високо, на него мрачни зевсовски вежди, нос извит и поглед просто пронизителен, щом върху лицето му се появяха и тия петна, той ставаше страшен. На времето си казаците го бяха нарекли шарено куче, но всъщност той повече приличаше на шарен орел, а когато се случеше да води хората в атака с развяно като грамадни крила наметало, тогава тая прилика правеше силно впечатление и на своите, и на неприятелите.

Той будеше страх и у едните, и у другите. През време на казашките войни предводителите на силни отряди губеха ума и дума, когато им се наложеше да действат срещу Чарнецки. Самият Хмелницки се страхуваше от него и особено от съветите, които даваше на краля. Те именно доведоха до страшното поражение на казаците при Берестечко. Но славата му порасна главно след берестечката битка, когато заедно с татарите прекосяваше като огън степта, смазваше докрай разбунтуваните маси, превземаше с щурм градове, окопи и се прехвърляше с бързината на вихър от единия край на Украйна на другия.

Със същата настървена упоритост ръфаше сега шведите. „Чарнецки не ще избие войската ми, но ще я изкраде“ — казваше Карл Густав. Но именно на Чарнецки бе вече омръзнало да краде; той смяташе, че е дошло време за открит бой, обаче не разполагаше с никакви оръдия и пехота, без които решително не можеше да се постигне нищо по-сериозно; затова толкова желаеше да се съедини с Любомирски, който наистина имаше малко оръдия, но водеше със себе си пехота, съставена от планинци. Макар и още не особено обучени, те бяха влизали вече много пъти в огъня и в краен случай можеха да бъдат използвани против несравнимите пехотни пълчища на Карл Густав.

Затова пан Чарнецки беше като в треска. Най-сетне той не можа повече да издържи в квартирата си, та излезе пред трема и като забеляза Володиовски и Поляновски, попита:

— Не се ли виждат пратениците?

— Изглежда, че им са приятни — отговори Володиовски.

— На тях са приятни, но на мене неприятни, тъй като иначе маршалът би изпратил свои с отговор.

— Пан кастелане — каза Поляновски, който се радваше на голямо доверие у вожда, — защо да се тревожим? Дойде ли маршалът — добре, не дойде ли — постарому ще ги нападаме. И така тече кръв от шведското гърне, а пък то се знае, че протече ли гърнето, всичко ще изтече от него.

На това Чарнецки отговори:

— И от Жечпосполита тече. Ако сега се измъкнат, ще се засилят, ще им дойдат подкрепления от Прусия и ще изтървем удобния случай!

След тия думи той се удари с ръка по полата в знак на нетърпение; внезапно се чуха конски стъпки и басовият глас на Заглоба, който пееше:

— Добър знак! Весели се връщат! — извика Поляновски. В това време пратениците видяха кастелана, скочиха от седлата, предадоха конете на момчетата и тръгнаха пъргаво към входа; внезапно Заглоба хвърли шапката си нагоре и като имитираше гласа на маршала толкова майсторски, че който не го виждаше, можеше да се излъже, викна: