Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Какво има да кажеш? — попита Шандаровски и се приближи.

— У нас, в къщата на свещеника, има шведи! Те разправят, че сам кралят бил между тях! — каза слугата с блеснал поглед.

— Много ли са?

— Не ще да са повече от двеста конници.

Сега на Шандаровски засветиха очите; но той се страхуваше от засада, затова погледна момчето заплашително и каза:

— Кой те изпрати?

— Кой да ме изпраща! Сам скочих на жребеца в ливадата, малко остана да ми излезе душата и си загубих шапката. Добре, че не ме видяха, дявол да го вземе!

Истината лъхаше от обгореното от слънцето лице на момъка и личеше, че гори от желание да бъдат нападнати шведите, защото бузите му пламтяха и той стоеше пред офицерите, хванал с една ръка жребеца за гривата, с развята коса, разгърдена риза, и дишаше тежко.

— А къде е останалата шведска войска? — попита хоронжият.

— Още на разсъмване преминаха толкова, че не можахме да ги пресметнем, но те продължиха по-нататък, а остана само конницата и един от тях спи у благоговейния свещеник; разправят, че бил кралят.

На това Шандаровски каза:

— Човече, ако лъжеш, ще платиш с главата си, но ако казваш истината, можеш да молиш за каквото искаш.

А момчето му се поклони до стремето.

— Да пукна, ако лъжа! Не искам никаква награда, само заповядайте да ми дадат сабя.

— Дайте му там някаква сабя! — викна Шандаровски на слугите си, вече напълно убеден.

Другите офицери почнаха да разпитват момъка къде е чифликът, къде е селото, какво правят шведите, а той отговори:

— Пазят, кучетата му! Ако тръгнете направо, ще ви видят, но аз ще ви преведа зад елшака.

Веднага бяха дадени заповеди и хоронгвата тръгна отначало в тръс, а после в галоп. Слугата яздеше своя жребец пред първата редица, седнал на него без седло и без юзда. Той подкарваше жребеца с голи пети и току поглеждаше със светнали очи извадената от ножницата сабя.

Когато селото се вече виждаше, зави в гъсталака и ги поведе към елшите по леко размекнат път, който между дърветата беше още по-кален; поради това забавиха хода си.

— Тихо! — каза момчето. — Като се свърши елшакът, те ще бъдат на стотина-двеста крачки отдясно.

Тогава започнаха да се движат много бавно, защото и пътят беше труден, а тежките кавалерийски коне често пъти затъваха до колене. Най-сетне елшакът започна да оредява и излязоха на открито.

Тогава на не по-далече от триста крачки видяха просторен мегдан, който се издигаше леко нагоре, а зад него къщата на свещеника, обградена с липи, между които се виждаха сламените покриви на кошери, а на мегдана стояха около двеста конници с шлемове и брони.

Грамадните ездачи бяха възседнали едри, макар и отслабнали коне и стояха готови едни с рапири в ръце, други с мускети, опрени на бедрата, но всички гледаха към другата страна, към главния път, откъдето само можеха да очакват неприятеля. Великолепно светлосиньо знаме със златен лъв се вееше над главите им.

По-нататък, около къщата, имаше постове от по двама души; един от тях беше обърнат към елшака, но понеже слънцето грееше силно и дразнеше очите, а в елшака, който се бе вече покрил с буйни листа, беше почти тъмно, войниците не можеха да забележат полските конници.

Кръвта в тоя огнен рицар, какъвто беше Шандаровски, закипя като врелец, но той се овладя и зачака, докато колоната се подреди; в това време Рох Ковалски сложи тежката си ръка върху рамото на момчето.

— Слушай, бръмбарче! — каза той. — Ти видя ли краля?

— Видях го, достойни пане! — прошепна момчето.

— Как изглежда? По какво може да се познае?

— Лицето му е страшно черно, а отстрани носи червени ленти.

— А коня му би ли познал?

— Конят е също така чер, с бяло петно на челото.

На това Рох отговори:

— Конярче! Дръж се с мене и ми го покажи.

— Добре, пане! Ами скоро ли ще ги нападнем?

— Затвори си устата!

Сега и двамата замлъкнаха, а пан Рох започна да се моли на пресветата Дева да му позволи да се срещне с Карл и да ръководи ръката му при тая среща.

Тишината продължи още малко, но изведнъж конят на Шандаровски изпръхтя страхотно. Тогава един райтар от стражата погледна, трепна, сякаш нещо го подхвърли на седлото, и гръмна с пистолета.

— Аллах! Аллах!… Бий, убивай!… Убий!… Уха, убий! — разнесе се в елшака.

И хоронгвата се втурна като гръм от сянката и връхлетя върху шведите.

Тя нападна внезапно, преди да успеят всички да се обърнат към нея, и веднага започна страшна сеч само със саби и рапири, защото никой нямаше време да стреля. В миг райтарите бяха притиснати до оградата, която се събори с трясък под натиска на конските задници, и почнаха да ги секат с такъв устрем, че те се притиснаха и объркаха. Два пъти се опитаха да се съберат в едно, но и двата пъти бяха разкъсани и образуваха две отделни групи, които в миг отново се разделиха на по-малки, най-сетне се пръснаха като грахови зрънца, които селянинът хвърля с лопата във въздуха.