Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Огромното светлосиньо знаме още продължаваше да се вее над шведския кръг, но с всеки миг тоя кръг ставаше все по-малък.

Както когато жътварите застанат от двете страни на нивата и почнат да размахват сърпове, нивата намалява, а те се виждат все по-близо едни до други, така и полският обръч се стягаше все повече и бойците от едната страна можеха вече да съзрат кривите саби на бойците от другата.

Пан Шандаровски вилнееше като ураган и се впиваше в шведите, както изгладнял вълк се впива с муцуната си в месото на току-що удушения кон. Но един конник го надмина със своята ярост — и това беше онова момче, което първо съобщи за шведите в Рудник, а сега се нахвърли върху неприятеля заедно с цялата хоронгва. Тригодишният жребец на свещеника, който досега се разхождаше спокойно по пасището, натискан от другите коне, не можеше да се изтръгне от навалицата и човек би казал, че побесня като господаря си; със свити уши, с изпъкнали очи, с настръхнала грива той напираше напред, хапеше, риташе, а момчето размахваше слепешката наляво и надясно сабята като тояга; руската му коса се обля с кръв, острията на рапири изподупчиха раменете и краката му; лицето му беше изпосечено, но тия рани само го възбуждаха още по-силно. Той се биеше до забрава като човек, който се е отрекъл от собствения си живот и само желае да отмъсти за своята смърт.

А в това време шведската войска намаляваше като снежен куп, поливан с вряла вода. Най-сетне около кралското знаме останаха само петнайсетина души. Полският мравуняк ги покри напълно, а те умираха мрачно, със стиснати зъби; никой не протегна ръце — никой не викна за милост.

Внезапно в бъркотията се чуха гласове:

— Вземете знамето! Знамето!

Щом чу това, момчето мушна жребеца си с острието и се хвърли като огън напред, а понеже всеки от райтарите около знамето имаше срещу себе си двама или трима полски конници, момчето фрасна знаменосеца със сабята през лицето, той разпери ръце и се наведе с лице към конската грива.

Светлосиньото знаме падна заедно с него.

Най-близкият райтар викна страшно и веднага хвана знамето за дръжката, но момчето улови плата, дръпна го, откъсна го в един миг, сви го на кълбо и като го притискаше с две ръце към гърдите си, закрещя до небесата:

— Мое е, няма да го дам! Мое е, няма да го дам!

Последните останали райтари се хвърлиха яростно към него, един го мушна през знамето и му прониза ръката, но в тоя момент всички бяха съсечени със саби.

След това двайсетина кървави ръце се протегнаха към момчето.

— Знамето, давай знамето! — започнаха да викат. Шандаровски се спусна на помощ на момчето.

— Оставете го! Той го взе пред моите очи, нека го предаде на самия кастелан.

— Кастеланът иде! Иде! — обадиха се многобройни гласове.

Някъде отдалече се чуха военни тръби и по пътя откъм пасището се появи цяла хоронгва, която летеше с всички сили към свещеническия дом. Това беше лауданската хоронгва; начело на тая хоронгва яздеше сам пан Чарнецки. Когато стигнаха и видяха, че всичко е вече свършено, спряха конете, войниците на Шандаровски започнаха да се стичат към него.

Долетя и Шандаровски, за да докладва на кастелана, но беше толкова уморен, та отначало не можеше да си поеме дух, пък и трепереше като при треска, а и гласът му току спираше в гърлото:

— Самият крал беше… не зная… дали е избягал…

— Избяга! Избяга! — обадиха се ония, които бяха наблюдавали гонитбата.

— Знамето е взето!… Трупове много!

Без да каже нито дума, Чарнецки се запъти с коня си към полесражението, което представляваше страхотна и тъжна гледка. Повече от двеста шведски и полски трупове лежаха гъсто един до друг; често пъти един върху друг… Някои се бяха хванали за косите, някои бяха умрели, като са се хапели един друг със зъби или са се драли с нокти. Други пък се държаха като в братска прегръдка или лежаха, положили глави върху гърдите на неприятели. Много лица бяха така смазани, че в тях не беше останало нищо човешко; а очите на ония, които не бяха стъпкани от копитата, бяха отворени, пълни с ужас, бойна заплаха, ярост… Кръвта плискаше по размекналата земя под краката на кастеланския кон и те веднага почервеняха до надкопитната кост; миризмата на кръв и конска пот дразнеше ноздрите и спираше дъха в гърдите.

Кастеланът гледаше с такива очи тия човешки тела, с каквито земевладелецът гледа навързаните пшенични снопи, които ще напълнят хамбарите. Задоволство се отрази на лицето му. Той обиколи мълчаливо около свещеническия дом, погледна труповете от другата страна зад градината, после се върна бавно на главното полесражение.