Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Добра работа виждам тук — каза той — и съм доволен от ваши милости!

А те хвърлиха нагоре шапките си с кървави ръце:

— Vivat Чарнецки! Да даде Бог втора скорошна среща!… Vivat!… Vivat…

На това кастеланът отговори:

— Ще отидете в ариергарда, за да починете. Ваша милост Шандаровски, а кой взе знамето?

— Дайте момчето тук! — викна Шандаровски. — Къде е то?

Войниците скочиха да търсят момчето и го намериха седнало край стената на конюшнята при жребеца, който бе паднал от раните си и вече умираше. На пръв поглед изглеждаше, че и на момчето му остава малко живот, но въпреки това то държеше знамето с две ръце при гърдите си.

Грабнаха го веднага и го доведоха пред кастелана. Момъкът застана бос, чорлав, с гола гръд, с риза и аба на парцали, с нечовешки образ, цял омазан с шведска и своя кръв, с олюлени крака, но с още неугаснал огън в очите. Като го видя, пан Чарнецки се слиса.

— Как така? — попита той. — Нима тоя завоюва кралското знаме?

— Със собствените си ръце и със собствената кръв — отвърна Шандаровски. — Той също така пръв ни съобщи за шведите, а после така се прояви на най-горещото място, че superavit 94 94 Надмина (лат.). — Бел.прев. и самия мене, а и всички други!

— Това е вярно! Напълно вярно! — възкликнаха другарите.

— Как се казваш? — попита пан Чарнецки момъка.

— Михалко!

— Кой ти е господар?

— Свещеникът.

— Бил е свещеникът, но ще бъдеш свободен! — отговори кастеланът.

Обаче Михалко вече не чуваше последните думи, защото от раните и изтеклата кръв се олюля и падна с глава върху стремето на кастелана.

— Вземете го и положете всички грижи. А аз ще се заема още на първия сейм да стане равен на всички вас, както ви е вече равен по душа!

— Достоен е за това! Достоен! — викнаха шляхтичите. После взеха Михалко на носилка и го внесоха в свещеническия дом.

А пан Чарнецки слушаше по-нататък доклада, който вече правеше не Шандаровски, но тия, които бяха видели преследването на Карл Густав от пан Рох. Пан Чарнецки се страшно зарадва от тоя разказ, та се хващаше чак за главата или се удряше с ръце по коленете, защото разбираше, че след такова тежко премеждие Карл Густав трябва много да падне духом.

Пан Заглоба се радваше не по-малко и като се хващаше за кръста, повтаряше гордо пред рицарите:

— Ха, разбойник, нали? Ако беше настигнал Карл, и самият дявол не би успял да му го отнеме! Това е моя кръв, Бога ми, моя кръв!

С течение на времето пан Заглоба и сам беше повярвал, че е вуйчо на Рох Ковалски.

А пан Чарнецки заповяда да търсят младия рицар, но не можаха да го намерят, тъй като от срам и мъка пан Рох се бе мушнал в плевнята, заровил се в сламата и заспал толкова дълбоко, че едва на другия ден настигна хоронгвата. Но той още беше много унил и не смееше да се покаже пред очите на вуйчо си. Пан Заглоба обаче го потърси сам и започна да го утешава.

— Не се коси, Рох! — каза той. — И така спечели голяма слава; сам чух как те хвалеше кастеланът: „Наглед мухльо (казва) и ще помислиш, че до три не може да преброи, а то, както виждам, рицар жив огън; той издигна репутацията на цялата войска!“

— Господ Иисус не ме благослови — каза Рох, — понеже предния ден се бях напил и не прочетох вечерната си молитва!

— Ти само не се опитвай да разбираш Божиите присъди, че да не изречеш и някое богохулство. Каквото можеш да носиш на гърба си, носи го, но ума си не товари, защото веднага ще почнеш да объркваш.

— Но аз бях вече толкова близо, че усещах потта от коня му. Щях да го съсека на седлото! Ти, вуйчо, мислиш ли, че аз съвсем нямам ум!

На това Заглоба отговори:

— Всяко говедо си има ум. Ти си добро момче, Рох, и ще ме зарадваш още много пъти. Дай боже и синовете ти да имат същия юмручен разум!

— Не ща! — каза Рох. — Аз съм Ковалски, а това е пани Ковалска…

След премеждието в Рудник кралят продължи да се движи в клина между Сан и Висла, без да престане да върви заедно с ариергарда, защото беше не само знаменит вожд, но и рицар с несравнима смелост. Подир него вървяха пан Чарнецки, пан Витовски, пан Любомирски и го натикваха като дивеч в мрежа. Самостоятелни чети вилнееха денем и нощем около шведите. Храна имаше все по-малко, войската ставаше все по-изнурена и отпаднала духом в очакване на сигурната си гибел.

Най-после шведите се вмъкнаха в самия ъгъл, където се сливат двете реки, и си отдъхнаха. Тук вече ги пазеше от едната страна Висла, от другата Сан, разлети широко както обикновено напролет, а третата страна на триъгълника кралят укрепи със здрави валове, на които бяха наслагани оръдия.