Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Тогава той вече се изправи на седлото сякаш за сеч. Беше страшен… Очите му бяха изскочили навън, а зъбите му лъснаха изпод рижите мустаци… Още едно препъване на коня, още миг — и съдбата на цяла Жечпосполита, съдбата на Швеция и на цялата война щеше да бъде решена. Но кралският кон отново полетя напред, а кралят се обърна, цевите на двата му пистолета блеснаха и той даде на два пъти огън.

Един от куршумите строши коляното на Роховия кон. Той се спря, а после падна на предните си крака и заби ноздри в земята.

В тоя момент кралят можеше да се хвърли върху своя противник да го прониже с шпагата си, но на разстояние от двеста крачки долитаха други полски конници, та той отново се наведе върху седлото и полетя като стрела, пусната от татарски лък.

Рох се измъкна изпод коня. Миг погледна замаян подир беглеца, после се олюля като пиян, седна на пътя и зарева като мечка.

А кралят беше все по-далече, по-далече, по-далече!… Най-сетне започна да се смалява, да се губи и изчезна в черната лента от борове.

В тоя миг другарите на Рох стигнаха до него с викове и крясъци. Те бяха петнайсетина, тия, чиито коне бяха удържали. Един от тях носеше кралската кесия, друг шапката, върху която бяха прикрепени с диаманти черни щраусови пера. Тия двама започнаха да викат:

— Това е твое, това е твое, другарю! С право е твое!

А другите:

— Знаеш ли кого гонеше? Знаеш ли кого настигаше? Това беше самият Карл Густав?

— За Бога! През целия си живот не е бягал така пред никого както пред тебе. Ти се покри с безкрайна слава, рицарю!…

— А колко райтари събори, преди да се намери пред самия крал!

— За малко не спаси в един миг Жечпосполита с тая сабя!

— Вземи кесията!

— Вземи шапката!

— Знаменит кон беше, но за тия съкровища ще си купиш десет такива!

Рох ги погледна със слисани очи, после скочи и викна:

— Аз съм Ковалски, а това е пани Ковалска… Вървете по дяволите!

— Умопобъркал се е! — започнаха да викат.

— Дайте ми кон! Ще го настигна! — викаше Рох.

Но те го взеха под ръка и при все че се дърпаше, поведоха го назад към Рудник, като го успокояваха и утешаваха по пътя.

— Здравата го наплаши! — викаха те. — Какво премеждие се случи на тоя победител, на тоя разгромител на толкова държави, градове, войски!…

— Ха! Ха! Опозна полските рицари!

— Ще му опротивее в Жечпосполита. Трудни времена му дойдоха!

— Vivat Рох Ковалски!

— Vivat! Vivat най-храбрият рицар, гордост на цялата войска!

И започнаха да пият от манерките. Дадоха и на Рох, а той изпи една до дъното и веднага настроението му се подобри.

През време на това преследване на краля по бояновския път райтарите пред свещеническия дом се отбраняваха с достойна за тоя славен полк смелост. Макар нападнати неочаквано и отначало разпръснати много бързо, те се събраха също така бързо — понеже ги бяха обградили в гъста група — около светлосиньото знаме. Нито един не помоли за милост, но застанали конник до конник, рамо до рамо, мушкаха така ожесточено с рапирите си, че за кратко време победата сякаш се наклоняваше на тяхна страна. Трябваше или наново да бъдат разкъсани, което беше станало невъзможно, след като наоколо ги обграждаше пояс от полски конници, или да бъдат съсечени до крак. Шандаровски сметна втората мисъл за по-добра, затова опаса групата с още по-тесен пръстен, а сам се хвърли върху неприятелите като ранен сокол върху ято от дългоклюнести жерави. Започна страшна сеч и блъсканица. Сабите звънтяха о рапирите, рапирите се трошеха о дръжките на сабите. Понякога кон се изправяше като делфин над морска вълна и след малко потъваше във водовъртежа от мъже и коне. Виковете престанаха, чуваше се само конско цвилене, пронизителен звън на желязо и пъхтене на задъхани рицарски гърди; необикновена настървеност овладя сърцата на поляци и шведи. Те се биеха с пречупени саби и рапири; едни се вкопчваха в други като ястреби; хващаха се за косите, за мустаците, хапеха се със зъби; тия, които бяха паднали от конете си, а още можеха да се държат на крака, мушкаха с ножове в конските кореми, в прасците на конниците. В дима, в конското дишане, в страхотното бойно увлечение хората се превръщаха във великани и нанасяха великански удари; ръцете се превръщаха в сопи, сабите в светкавици. С един замах разбиваха стоманени шлемове като глинен съд, сечеха се през главите, отрязваха ръце заедно с мечовете, биеха се, без да си отдъхнат, без молба за пощада, без милосърдие. Изпод въртопа от хора и коне кръвта започна да тече на струи по площада.