Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Защото врагът вървеше не само подир армията; разни партизански части, командвани от неизвестни предводители, и чети от селяни непрекъснато и препречваха пътя. Наистина тия недостатъчно стегнати и не особено многобройни части не можеха да я атакуват в открит бой, но я изтощаваха до смърт. А понеже искаше да втълпи в шведите убеждението, че татарите вече са дошли на помощ, цялата полска войска надаваше татарски вик и „Аллах! Аллах!“ се носеше непрекъснато денем и нощем. Шведският войник не можеше да си отдъхне, нито за миг не можеше да сложи пушките на пирамиди. Много пъти двайсетина души алармираха цялата армия. Конете падаха с десетки и биваха изяждани веднага, защото доставката на припаси стана невъзможна. От време на време полски конници намираха страхотно изпосечени шведски трупове, по които веднага познаваха ръката на селянина. По-голямата част от селата в клина между реките Сан и Висла принадлежаха на маршала и роднините му. И всички селяни в тях въстанаха като един, понеже маршалът, без да жали собствения си имот, обяви, че този, който грабне оръжието, ще бъде освободен от крепостничество. Щом тая вест се пръсна по земите му, всички коси бяха прикрепени към дръжките с върха напред и всеки ден в стана започваха да носят толкова шведски глави, че маршалът беше принуден да забрани този обичай като нехристиянски.

Тогава почнаха да донасят ръкавици и райтарски шпори. Шведите, докарани до отчаяние, деряха кожата на ония, които им попадаха в ръце, и войната ставаше от ден на ден все по-страшна. Малко полска войска още стоеше при шведите, но те я държаха само със заплаха. По пътя за Лежайск много от полските войници избягаха, а останалите вдигаха всеки ден такива скандали в стана, че Карл Густав заповяда в самия Лежайск да бъдат разстреляни неколцина от тях. Това стана знак за общо бягство, което се извърши със сабя в ръка. Не остана почти никой — а Чарнецки, подсилен още повече, започна да настъпва все по-енергично.

Маршалът му помагаше много искрено. Може би по онова време, впрочем за съвсем кратко, благородните страни на характера му бяха взели връх над тщеславието и самолюбието, та той не жалеше нито усилия, нито дори живота си и много пъти сам водеше хоронгвите, без да даде на неприятеля да си отдъхне. А понеже беше добър войник, оказа значителни услуги. Тия заслуги, прибавени към по-сетнешните, биха му осигурили похвална памет всред народа, ако не беше оня безобразен бунт, който вдигна в края на своя живот, за да попречи на обновяването на Жечпосполита.

Но сега той вършеше всичко, за да спечели слава, и се покри с нея като с плащ. Мъчеше се да му съперничи пан Витовски, сандомежки кастелан, стар и опитен воин. Той искаше да се приравни към самия Чарнецки, но не успя, защото Бог му бе отказал качествата на голям вожд.

И тримата мачкаха все по-силно шведите, докато най-сетне се стигна дотам, че ония пехотни райтарски полкове, на които се падаше да се движат като ариергард, вървяха така ужасени, та по най-дребен повод всред тях настъпваше паника. Тогава Карл Густав реши да се движи винаги с ариергарда. И с присъствието си да му придава дух.

Но още в началото за малко не плати това с живота си. Случи се, че кралят се спря на почивка в село Рудник заедно със своя лейбгвардейски полк, най-добрия от всичките му полкове, защото войниците му се подбираха измежду цялото скандинавско население. След като обядва в дома на свещеника, кралят реши да си легне за малко, понеже предната нощ не беше мигнал. Лейбгвардейците обградиха къщата, за да бдят над безопасността му. В това време конярят на свещеника се измъкна незабелязано от селото, настигна конското стадо, което пасеше на Ливадата, скочи на един жребец и полетя към пан Чарнецки.

Но тоя път пан Чарнецки се намираше на около две мили от селото, а предната стража, съставена от полка на княз Димитър Вишньовецки, се движеше под командването на поручик Шандаровски не по-далече от половин миля подир шведите. Пан Шандаровски разговаряше с Рох Ковалски, който току-що бе пристигнал със заповеди от кастелана, когато двамата внезапно видяха слугата, полетял към тях със светкавична бързина.

— Какъв ли дявол се носи така? — каза Шандаровски. — И на това отгоре на жребец?

— Селско момче — отговори Ковалски.

В това време момчето долетя пред самата колона и се спря едва когато жребецът, уплашен от вида на конете и хората, се изправи на място и почна да рови с копита в земята. Момчето скочи и като държеше коня за гривата, поклони се на рицарите.