Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Той се виждаше много ясно, защото го осветяваха червените лъчи на залеза, а и минаваше пред полковете, сякаш им правеше преглед. Всички шведи го познаха веднага и започнаха да викат:

— Чарнецки! Чарнецки!

А той приказваше нещо с полковниците. Видяха го как се спря по-дълго при рицаря, който съсече Канеберг, как сложи ръка върху рамото му, а после вдигна жезъла и хоронгвите започнаха бавно, една след друга да завиват към гората.

В тоя момент залезе и слънцето. Камбаните на черквите в Ярослав се обадиха, та всички полкове запяха на заминаване в един глас: „Ангел господен благовести на пресветата Дева Мария“ и с тая песен изчезнаха от очите на шведите.

Тоя ден шведите си легнаха да спят, без да сложат нещо в уста и без надежда, че ще имат с какво да се подкрепят на другия ден. Затова не можаха да спят, измъчвани от глада. Преди да пропеят втори петли, изтощените войници започнаха да се измъкват от стана един по един или на групи, за да вършат грабежи по селата около Ярослав. Те отиваха като нощни разбойници към Радимно, Канчуга, Тичин, където можеха и очакваха, че ще намерят нещо за ядене. Смелост им придаваше това, че Чарнецки се намираше отвъд реката, но дори да беше вече успял да се прехвърли, те предпочитаха смъртта пред глада. Изглежда, че дисциплината в стана беше вече много отслабнала, защото около хиляда и петстотин души се измъкнаха по тоя начин въпреки най-строгите заповеди на краля.

И те започнаха да върлуват из околността, да палят, да грабят, да колят, но почти никой от тях не щеше да се върне в стана. Чарнецки наистина беше от другата страна на Сан, но и отсам се въртяха разни шляхтишки и селски чети; а най-могъщата, тая на пан Стшалковски, съставена от войнствена планинска шляхта, като за зла врага точно тая нощ пристигна в Прухник. Щом видя пожарното сияние и чу гърмежите, пан Стшалковски полетя бързо направо към мястото, откъдето се чуваше врява, и нападна заетите с грабеж. Те се отбраняваха упорито зад оградите, но пан Стшалковски ги разкъса, изсече, никого не остави жив. По другите села други чети направиха същото, а после преследваха побягналите чак до шведския стан, където внесоха тревога и смут, като викаха на татарски, влашки, унгарски и полски, та шведите смятаха, че някакви силни военни подкрепления настъпват срещу тях, а може би ханът с цялата си орда.

Създаде се бъркотия и — нещо небивало досега — паника, която офицерите успяха да потушат с най-големи усилия. Но кралят, който прекара до сутринта на кон, видя какво става, разбра какво може да излезе от всичко това и още сутринта свика военен съвет.

Това мрачно съвещание не продължи много, защото нямаше два пътя за избор. Духът на войската беше паднал, войниците нямаха какво да ядат, силата на неприятеля растеше.

Шведският Александър, който заявяваше пред целия свят, че ще преследва полския Дарий дори до татарските степи, сега трябваше да мисли не за по-нататъшна гонитба, а за собственото си спасение.

— По Сан можем да се върнем в Сандомеж, а оттам по Висла във Варшава и в Прусия — казваше Витенберг. — По тоя начин ще избегнем загуби.

Дъглас се хвана за главата:

— Толкова победи, толкова усилия, превзета такава грамадна страна, а трябва да се връщаме!

На това Витенберг каза:

— Имаш ли, ваше достойнство, някакъв друг изход?

— Нямам! — отговори Дъглас.

Кралят, който досега не беше казал нищо, стана в знак, че заседанието е свършено, и каза:

— Заповядвам отстъпление!

Тоя ден от устата му не се чу нито дума повече.

В шведския стан забиха барабани и засвириха тръби. Вестта, че е заповядано отстъпление, се разнесе в миг от единия край до другия. Посрещнаха я с възгласи на радост. Та нали замъците и крепостите още бяха в шведски ръце, в тях ги чакаше почивка, храна, безопасност.

Генералите и войниците се заеха толкова усърдно с подготовката на отстъплението, че това усърдие граничеше с позор, както забеляза Дъглас.

Самия Дъглас кралят изпрати като предна стража, за да поправя трудните места за преминаване през реките, да прочиства път през горите. Скоро цялата войска тръгна след него, строена като за бой; отпред ги прикриваха оръдията, отзад колите на обоза, отстрани вървеше пехота. Военните съоръжения и шатрите возеха по реката на кораби.

Всички тия предпазни мерки не бяха излишни, защото едва обозът беше тръгнал и задните шведски стражи видяха полски конници, които вървяха по следите им и оттогава почти никога не ги губеха от очи. Чарнецки събра собствените си хоронгви и всичките чети от околността, изпрати съобщение до краля за нови подкрепления и вървеше по следите на шведите. Първото нощуване в Пшеворск беше едновременно и първата тревога. Полските части настъпиха толкова близко, че срещу тях трябваше да бъдат обърнати няколко хиляди пехотинци заедно с оръдията. За момент самият крал помисли, че Чарнецки наистина настъпва, но той по обичая си само изпращаше отряди след отряди, те се приближаваха, създаваха смут и се оттегляха веднага. До сутринта нощта премина в подобни гонитби, неспокойна, безсънна за шведите.