Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Някои райтари скачаха от конете и побягваха в гората, но това направиха едва двайсетина души, защото шведите от опит знаеха, че в горите се спотайват селяни, та предпочитаха да загинат от сабите, отколкото всред страшните мъки, на които ги подлагаше разяреното население.

Други молеха за пощада, но обикновено напразно, понеже всеки гледаше да съсече неприятеля и да гони по-нататък, а не да го вземе в плен, да го пази и да се откаже от понататъшна гонитба.

Затова сечеха безмилостно, за да не се върне никой с вест за поражението. Пан Володиовски гонеше; напред с лауданската хоронгва. Той именно беше оня конник, който се показа пръв на шведите за примамка, той пръв бе ударил, а сега, яхнал коня, като бърз вихър вилнееше с цялата си душа от желание да се насити на кръв и да отмъсти за поражението при Голомб. Той току догонваше някой райтар и щом го стигнеше, гасеше живота му така бързо, както се гаси свещ; а понякога летеше зад двама, трима или четирима, но за кратко време, тъй като след малко вече пред него бягаха само коне без ездачи. Напразно не един швед хващаше собствената си рапира за острието и като я обърнеше с дръжката към рицаря в знак, че се предава, с глас и очи просеше пощада; пан Володиовски дори не се спираше при него, само мушваше върха на сабята си там, където шията стига до гърдите, нанасяше лек, незабележим удар, а шведът разперваше ръце, изричаше една-две думи с побледняла уста и потъваше в мрака на смъртта.

А пан Володиовски, без да се оглежда повече, летеше по-нататък и събаряше нови жертви на земята.

Храбрият Свено забеляза страшния жътвар, свика двайсетина най-храбри райтари и реши да пожертва собствения си живот, за да спре поне за малко преследването и да спаси другите. Тогава те обърнаха конете, насочиха рапири и чакаха с острията преследвачите си. Като видя това, пан Володиовски не се поколеба нито за миг, пришпори коня и се втурна в средата на шведите.

И преди още някой да успее да мигне с око, два шлема вече паднаха под коня. Сега повече от десет рапири се насочиха към гърдите на Володиовски, но в тоя миг след него се втурнаха двамата Скшетуски, Юзва Бутрим Безноги, пан Заглоба и Рох Ковалски, за когото Заглоба казваше, че дори когато отива в атака, очите му са затворени и дреме, а се буди едва когато се сблъска гърди срещу гърди с неприятеля.

Пан Володиовски се сви толкова бързо под седлото, че рапирите пронизаха празно пространство. Той беше научил тая хватка от бялогродските татари, но понеже беше дребен и едновременно свръхчовешки сръчен, бе я довел до такова съвършенство, че когато пожелаеше, изчезваше от очите или зад врата, или под конския корем. Така изчезна и сега и преди смаяните райтари да успеят да разберат какво е станало с него, той отново се показа на седлото, страшен като дива котка, когато скочи от високите клони между уплашени хрътки.

В това време и другарите му помогнаха да сее смърт и смут. Един от райтарите допря пистолета си до самите гърди на пан Заглоба, но Рох Ковалски, който беше от дясната му страна, та не можеше да го съсече със сабя, сви пестник и го тресна по главата, а райтарът се срина в миг под коня, сякаш го беше треснал гръм. Пан Заглоба издаде радостен възглас и удари в сляпото око самия Свено, който отпусна ръце и опря чело на конския врат. Щом видяха това, другите райтари се пръснаха. Володиовски, Юзва Безноги и двамата Скешутски се спуснаха подире им и ги съсякоха, преди да направят дори сто крачки.

Преследването продължи и по-нататък. Шведските коне се задъхваха все повече и падаха все по-често. Накрай от хилядата най-великолепни райтари, които бяха тръгнали под командването на Канеберг, останаха едва около сто и петдесет конници, другите лежаха като дълга ивица по горския път. Но и тая последна група намаляваше всеки момент, защото полските ръце не преставаха да работят над нея.

Най-сетне изскочиха от гората. Кулите на Ярослав се очертаха ясно в лазура. Ето, ето, надеждата нахлу в сърцата на обърналите гръб, защото те знаеха, че в Ярослав се намира самият крал и цялата шведска сила и тя всеки момент може да им дойде на помощ.

Забравили бяха, че веднага след тяхното преминаване беше махната платформата върху последния свод на моста, за да подложат по-силен гредоред за оръдията.

А пан Чарнецки — дали защото знаеше това от своите шпиони или защото нарочно искаше да се покаже пред шведския крал и пред очите му да избие тия жалки остатъци — не само че не спря преследването, но сам изскочи напред с хоронгвата на Шемберк, сам сечеше, сам със собствената си ръка мушеше, литнал подир купчината шведи така, че сякаш искаше с тоя устрем да удари върху Ярослав.