Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Те наистина атакуват! — каза Канеберг слисан.

А конете им вече бяха полетели с най-голяма бързина и свили уши, така се бяха изпънали, че почти докосваха земята с коремите си. Конниците се бяха навели върху вратовете им и скрили зад гривите. Шведите от първата редица забелязаха само стотици разтворени конски ноздри и пламнали очи. И вихър не лети така, както се носеше тая хоронгва.

— Бог е с нас! Швеция! Огън! — изкомандва Канеберг, като вдигна шпагата си нагоре.

Изтрещяха всички мускети, но в същия момент полската хоронгва се втурна в дима с такава сила, че отхвърли наляво и надясно първите шведски редици и се вби в гъстата навалица от хора и коне, както се вбива клин в разцепено дърво. Настана страхотен кипеж, броня се удряше о броня, сабя о сабя, а дрънкането, конското цвилене, стоновете на умиращите мъже огласиха всичко наоколо, така че цялата гора започна да отговаря на битката, както стръмните планински скали отговарят на гръмотевиците.

В първия момент шведите се смутиха, особено защото голям брой от тях паднаха от началния удар, но веднага се опомниха и се нахвърлиха мощно върху неприятеля. Крилата им се сляха, а понеже полската хоронгва и без това напираше напред, тъй като искаше да „прониже“ противника си, веднага беше обградена. Центърът на шведите се огъваше пред нея, но страните им напираха все по-силно, без обаче да могат да я разкъсат, защото тя се защитаваше ожесточено и с цялата оная несравнима опитност, която правеше полската конница толкова страшна при ръкопашен бой. И така сабите работеха срещу рапирите, трупове падаха гъсто един до друг, но победата вече клонеше на шведска страна, когато внезапно изпод тъмната стена на гората се изниза втора хоронгва и веднага се понесе с вик.

Цялото дясно шведско крило веднага се обърна под командването на Свено срещу новия неприятел, в чието лице опитните шведски войници познаха, че имат пред себе си хусари.

Водеше ги мъж, яхнал на буен бял кон с черни петна, облечен с плъстена дреха и рисов калпак с перо от чапла. Той се виждаше отлично, защото яздеше отстрани, на двайсетина крачки от войниците.

— Чарнецки! Чарнецки! — разнесоха се викове в шведските редици.

Свено погледна отчаяно към небето, после стисна коня си с колене и полетя в кариер.

А пан Чарнецки докара хусарите на двайсетина крачки и когато те вече летяха с най-голяма бързина, той самият се обърна назад.

Тогава от гората излезе трета хоронгва, той веднага полетя към нея и я докара до мястото на боя; тръгна четвърта, докара и нея; с жезъла си показваше на всяка къде трябва да удари и човек би казал, че това е селски стопанин, който води жетвари и разпределя работата между тях.

Най-сетне, когато от гората излезе и петата, той застана начело на нея и тръгна към полесражението.

Но хусарите вече бяха отхвърлили дясното крило назад и след малко го разкъсаха съвсем, а трите следващи хоронгви обградиха неприятеля по татарски начин, нададоха викове и започнаха да секат смутените шведи със саби, да ги мушкат с копия, да ги разбиват, тъпчат, а накрай да ги гонят всред крясъци и клане.

Канеберг разбра, че е попаднал в засада и че е докарал под нож своя отряд; той вече не мислеше за победа, но желаеше поне да спаси колкото може повече хора, затова заповяда да затръбят за отстъпление. Тогава шведите полетяха с пълна бързина към същия път, по който бяха дошли от Велке очи, а хората на Чарнецки се носеха подир тях така, че дъхът на полските коне сгряваше шведските плещи.

При тия условия и при паниката, която бе обзела райтарите, отстъплението не можеше да става при спазване на някакъв ред, по-добрите коне избързваха — и скоро прекрасният отряд на Канеберг се превърна в навалица, която бягаше разбъркано и гинеше почти без съпротива.

Колкото преследването продължаваше повече, толкова то ставаше по-безредно, защото и поляците не гонеха в строй, а всеки пускаше коня си колкото му сили държат, настигаше, когото искаше, и биеше, когото искаше.

Така се смесиха едни с други. Някои полски войници изпревариха последните шведски редове и се случваше, че когато полски конник се изправяше на стремената, за да нанесе по-силен удар върху бягащия пред него райтар, сам загиваше, мушнат с рапира отзад. Пътят до Велке очи се покри с шведски трупове, но не тук беше краят на преследването. И едните, и другите се втурнаха със същата бързина в близката гора, там обаче уморените от по-рано шведски коне започнаха да спират и сечта стана още по-кървава.