Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Чарнецки нещо замълча. Бог знае какво готви! — повтаряха войниците.

Карл се спря за няколко дни в Ярослав, като обмисляше какво да предприеме по-нататък. През това време товареха на лодки болни войници, каквито имаше много в стана, и ги изпращаха по реката в Сандомеж, най-близкия укрепен град, който още се намираше в шведски ръце. След свършването на тая работа, когато именно пристигнаха вести, че Ян Казимеж тръгнал от Лвов, шведският крал реши да провери къде всъщност се намира Ян Казимеж.

За тая цел полковник Канеберг с хиляда души конница премина Сан и тръгна на изток.

— Може би сега държите в ръцете си съдбата на войната и на всички нас — каза му кралят на заминаване.

И наистина от тоя разезд зависеше много, защото в най-лошия случай Канеберг трябваше да снабди стана с хранителни припаси, а ако узнае със сигурност къде се намира Ян Казимеж, шведският крал щеше веднага да тръгне с цялата си сила срещу „полския Дарий“, да разбие неговата войска — а стане ли това, да улови и самия него.

Ето защо на Канеберг дадоха най-отбрани войници и най-добри коне. Направиха избора особено грижливо, понеже полковникът не можеше да взема със себе си нито пехота, нито оръдия, та трябваше да разполага с такива хора, които биха могли в открит бой със сабя в ръка да се противопоставят на полската конница.

Разездът излезе на 20 март. Когато минаваха моста, множество офицери и войници ги изпращаха при началото му с възгласа: „Бог да ви води! Бог да даде победа! Да даде Бог щастливо завръщане!“ А те вървяха в дълга върволица, тъй като бяха хиляда, а се движеха по двама по току-що направения мост, единият свод на който още не беше довършен и бе набързо покрит за тях с дъски, за да могат само да минат.

В лицата им светеше надежда, защото като по изключение бяха сити. На другите отнеха, а тях нахраниха и им наляха водка в манерките. Затова те подвикваха весело, когато минаваха, и казваха на струпалите се при началото на моста войници:

— Самият Чарнецки ще ви докараме на въже!

Глупци! Те не знаеха, че отиват, както волове отиват в кланица.

Всичко се нареждаше за тяхната гибел. Едва бяха преминали, и шведските сапьори разтуриха след тях временния мост, за да сложат по-здрави греди, по които да могат да минат и оръдията. А те завиха към Велке очи, като пееха тихо, а шлемовете им лъснаха още един-два пъти на слънцето при завоите, после започнаха да потъват в гъстата гора.

Изминаха половин миля — нищо! Наоколо тишина, горските дебри изглеждаха съвсем пусти. Тогава те се спряха, за да починат конете им, а после продължиха бавно напред. Накрай достигнаха Велке очи, където не намериха жива душа.

Тая пустота учуди Канеберг.

— Изглежда, че тук са ни очаквали — каза той на майор Свено, — но Чарнецки трябва да е някъде другаде, щом не ни е устроил засада.

— Не ще ли заповядате връщане назад, ваше достойнство? — попита Свено.

— Ще вървим напред, дори до самия Лвов, който не е особено далеко. Трябва да хванем пленник и да занесем на краля сигурно сведение за Ян Казимеж.

— Ами ако налетим на много по-големи сили?

— Дори да срещнем няколко хиляди души от тая паплач, която те наричат всеобщо опълчение, пак няма да се дадем да ни разбият такива войници.

— Но можем да попаднем и на редовна войска. Ние нямаме оръдия, а срещу тях оръдията са всичко.

— Тогава ще се оттеглим навреме и ще донесем на краля за неприятеля. А тия, които биха искали да ни пресекат връщането назад, ще разбием.

— Страхувам се от нощта! — отговори Свено.

— Ще вземем всички предпазни мерки. Храна за хората и конете имаме за два дни, та няма нужда да бързаме.

И когато отново потънаха в гората отвъд Велке очи, те пътуваха много по-предпазливо. Петдесет конници отидоха напред. Те се движеха с готови мускети в ръка, опрели прикладите на бедрата си, и се оглеждаха внимателно на всички страни. Проучваха гъсталаците, храстите, често пъти спираха и се ослушваха, понякога се отбиваха настрани от пътя, за да проверят съседните горски недра, но нямаше никого нито на пътя, нито отстрани.

Едва след цял час, като минаха един остър завой, двама райтари, които яздеха начело, съзряха на четиристотин крачки пред себе си конник.

Денят беше хубав и слънцето светеше ярко, та конникът се виждаше като на длан. Самият той беше дребен на ръст войник, облечен много хубаво и като чужденец. А изглеждаше толкова малък, защото яздеше едър жълт татарски кон, очевидно от много благородна кръв.