Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Ще смажа духа им, тогава ще са по-склонни да преговарят — казваше той.

След няколко дни толкова ожесточена стрелба, че не можеше да се види нищо друго освен дим, шведският крал отново изпрати Форгел в крепостта.

— Кралят и моят господар — каза генералът, като се изправи пред старостата — смята, че щетите, които Замошч трябва да е претърпял от нашите оръдия, ще смекчат надменния ум на ваше княжеско височество и ще го склонят към преговори.

На това пан Замойски отговори:

— Вярно! Така е!… Щети има… защо да няма! Убихте на пазара една свиня, ударена в корема от гранатен отломък. Стреляйте още една седмица и може би ще убиете втора…

Форгел занесе този отговор на краля. Вечерта в кралската квартира отново се състоя съвещание и на другия ден шведите взеха да товарят шатрите на колите и да смъкват оръдията от насипите… А през нощта цялата войска тръгна.

Замошч гърмеше подир тях с всичките си оръдия, а когато вече изчезнаха от очите, две хоронгви — на Шемберк и лауданската — излязоха през южната врата и тръгнаха по следите им.

Шведите се движеха към юг. Наистина Витенберг съветваше да се връщат към Варшава и убеждаваше с всички сили, че това е единственият път за спасение, но шведският Александър беше решил непременно да преследва полския Дарий до крайните граници на държавата му.

Пролетта на тая година вървеше по чудновати пътища, защото, докато на север в Жечпосполита снеговете се бяха стопили и скованите реки потекли, а целият край беше покрит с мартенска вода, на юг леденият дъх на зимата още лъхаше от планините към полята, водите и горите. Горите бяха в преспи, замръзналите пътища кънтяха под копитата на конете, дните бяха сухи, слънчевите залези червени, а нощите звездни и мразовити. Населението, което живееше на плодородните смолници, черноземи и требежи на Малополска, се радваше на тия постоянни студове и твърдеше, че те ще унищожат по тях полските мишки и шведите. Но пролетта колкото по-дълго се бавеше, толкова по-бурно настъпи после — като бронирана хоронгва, впуснала се в атака срещу неприятеля. Слънцето изсипа от небето жив огън и зимната черупка се пропука веднага; от унгарските степи долетя силен и топъл вятър, който почна да облъхва ливадите, полята и горските дебри. И веднага между лъсналите локви зачерня орна земя, зеленият килим на нивите се стрелна по ниските поречия, а горите започнаха да плачат със сълзите на разтопените ледени висулки.

По чистото небе всеки ден се виждаха низи от жерави, диви патици, какърдаци и гъски. Щъркелите долетяха на миналогодишните си гнезда, а под стрехите загъмжа от лястовици, по селата зачуруликаха птици, по горите и езерата се понесоха крясъци, а вечер навсякъде се чуваше квакане и крякане на жаби, които се къпеха с наслада във водата.

После настъпиха големи дъждове, които бяха сякаш загрети, и валяха денем, валяха нощем, валяха непрекъснато.

Полята се превърнаха в езера, реките придойдоха, бродовете станаха непроходими, настъпи „лепкавостта и невъзможността на калните пътища“.

Всред тия води, калища и бездни шведските войски продължаваха да се влачат към юг.

Но колко малко приличаше тая тълпа, която отиваше сякаш на смърт, на оная великолепна армия, която на времето си беше навлязла във Велкополска под командването на Витенберг! Гладът беше сложил сини печати върху лицата на старите бойци; и те вървяха подобни повече на сенки, отколкото на хора, всред тревога, усилия, безсъние, като знаеха, че на края на тоя път ги чака не храна, а глад, не сън, а битка, а ако ги чака почивка, тя ще е навярно почивката на смъртта.

Облечените с желязо скелети на конници яздеха на конски скелети. Пехотинците едва влачеха крака, едва можеха да държат пиките и мускетите в разтрепераните си ръце. Ден след ден минаваше, а те непрекъснато вървяха напред. Коли се трошеха, оръдията затъваха в блатата; вървяха толкова бавно, че понякога за цял ден едва можеха да изминат една миля. Болести връхлетяха върху войниците като гарвани на труп; едни тракаха със зъби от треска, други лягаха на земята просто от слабост и предпочитаха да умрат, отколкото да вървят по-нататък.

Но шведският Александър продължаваше да преследва полския Дарий.

А в същото време самият той беше преследван. Както след болен бивол вървят нощем чакали и само чакат да рухне на земята, а той знае, че ще падне, и чува вече воя на гладната глутница — така подир шведите вървяха шляхтишки и селски чети, които се приближаваха все повече, нападаха и ръфаха все по-дръзко.