Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

И беше толкова доволен от самия себе си и весел, че още същия ден устрои тържествен пир и се забавлява до късно през нощта, като непрекъснато вдигаха чашите. През време на пира оркестърът свиреше толкова гръмко, че се чуваше в най-далечните шведски насипи.

Но шведите стреляха упорито и дори толкова упорито, че огънят продължи през цялата нощ. На другия ден на краля дойдоха двайсетина оръдия, които веднага бяха поставени по насипите и започнаха да гърмят срещу крепостта. Кралят наистина не очакваше да разбие стените, но искаше да създаде у старостата убеждение, че е решил да атакува ожесточено и неумолимо. Желаеше да го уплаши; но това бяха напразни усилия. Пан старостата не повярва нито за миг в тях, явяваше се често на стените и казваше през време на най-голямата престрелка:

— Защо ли си хабят барута?!

Пан Володиовски и други офицери молеха да им се позволи да излязат и нападнат шведите, но пан старостата не разреши; той просто не желаеше да пролива напразно кръв. Пък и знаеше, че навярно ще трябва да води открит бой, защото такъв предвидлив военачалник като шведския крал и такава непобедима армия не ще се оставят да бъдат изненадани. Заглоба, като виждаше твърдото решение на старостата по тоя въпрос, настояваше още повече и заявяваше, че сам ще поведе нападението.

— Ти си прекалено жаден за кръв, ваша милост! — отговори пан Собепан. — На нас ни е добре, на шведите е зле. Защо трябва да ходим при тях? Ти, ваша милост, може да загинеш, а си ми необходим като съветник, защото с твоето остроумие така смутих Форгел, като му споменах за Холандия.

Пан Заглоба отговори, че не може да издържа в стените, толкова му се искало да нападне шведите, но трябвало да слуша.

Поради липса на друга работа той прекарваше времето си по стените, между войниците; даваше им разни съвети и предупреждения, които всички слушаха с голяма почит, защото го смятаха за много опитен и един от най-личните бойци на Жечпосполита. А той се радваше в душата си, като гледаше отбраната и настроението на рицарите.

— Пан Михале — казваше той на Володиовски, — друг дух цари вече в Жечпосполита и всред шляхтата, друг дух. Никой вече не мисли за измяна и предаване, а всеки е готов по-скоро да даде живота си от добро чувство към Жечпосполита и негово величество, преди да отстъпи една крачка на неприятеля. Помниш ли как преди една година се чуваше от всички страни: тоя изменил, оня изменил, тоя приел покровителство, а сега шведите вече повече се нуждаят от покровителство, отколкото ние, защото тях ако дяволът не ги покровителства, скоро ще ги вземе. Нашите стомаси тук са толкова пълни, та барабанчиците биха могли да бият върху тях, а на шведите гладът им стърже червата и ги усуква на плетеници.

Пан Заглоба беше прав. Шведската армия нямаше хранителни припаси и нямаше откъде да ги достави за осемнайсетте си хиляди души, без да се смятат конете, защото още преди пристигането на неприятеля пан старостата прибра храната за хората и конете от всичките си имения на един обсег от петнайсетина мили. А в по-далечните области на страната беше пълно с конфедератски части и чети от въоръжени селяни, така че от стана не можеха да излизат разезди за храна, защото веднага извън него ги чакаше сигурна смърт.

Освен това пан Чарнецки не беше отишъл отвъд Висла, а отново се въртеше около шведската армия като хищник около кошара. Отново започнаха нощни тревоги и безследни изчезвания на по-малки части. При Крашник се появиха някакви полски войски, които прекъснаха съобщенията с Висла. Накрай дойде съобщение, че пан Павел Сапеха иде от север с могъща литовска армия, че по пътя унищожил гарнизона в Люблин, превзел самия град и се придвижва бързо към Замошч.

Старият Витенберг, най-опитният между шведските вождове, виждаше целия ужас на положението и го представи открито пред краля.

— Зная — казваше той, — че геният на ваше кралско величество може да направи чудеса, но ако преценим работите по човешки, гладът ще ни победи, а когато неприятелят ни нападне изтощени от глад, жив човек от нас няма да се отърве.

— Ако владеех тая крепост — отвърна кралят, — за два месеца бих свършил войната.

— Такава крепост не може да се превземе и след едногодишна обсада.

В себе си кралят даваше право на стария военачалник, не призна обаче пред него, че и сам не вижда изход, че и неговият гений е изчерпан.

Но той още разчиташе на някаква неочаквана случка — затова заповяда да се стреля денонощно.