Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

„Горко ми, ако, след като погубих войската, сега не очистя своя позор със собствената си кръв или ако не откупя живота си с победа над тоя страшен мъж. Иначе дори и ръката на Бога да ме пренесе на отвъдния бряг, не бих посмял да погледна никой швед в очите!“

При тия думи той обърна коня и се втурна към жълтия рицар.

А понеже сега конниците, които му препречваха пътя към реката, се бяха отдръпнали, Канеберг се надяваше, че щом победи противника си, ще стигне до брега и ще скочи във водата, па после — каквото става, да става; ако не успее да преплува придошлите води, най-малко течението ще го отнесе далече заедно с коня, а там вече братята му ще измислят някакво спасение.

И той скочи като мълния към малкия рицар, а малкият рицар към него. Шведът искаше в движение да забие рапирата си чак до дръжката под мишницата на противника, но веднага разбра, че колкото и сам той да беше майстор, е попаднал на също такъв майстор, защото шпагата му само се плъзна покрай острието на полската сабя, само се олюля някак странно в ръката му, като че ли рамото му внезапно изтръпна, и едва успя да се запази от удара, който рицарят му нанесе след това; за щастие в тоя миг конете им ги отнесоха на две противоположни страни.

Тогава двамата направиха кръг и завиха едновременно, но сега вече яздеха по-бавно един срещу друг и желаеха да имат повече време при срещата, че поне няколко пъти да кръстосат желязото. Сега Канеберг се сви, та заприлича на птица, на която само мощната човка стърчи от настръхналите пера. Той знаеше едно сигурно мушкане, което бе научил от един флорентинец, страшно мушкане, защото беше измамливо и почти непреодолимо, а се състоеше в това, че насоченото уж към гърдите острие минаваше отстрани на изпречената за прикритие сабя, пронизваше гърлото и излизаше чак отзад на врата. Това мушване реши да приложи сега.

И сигурен в своето, той се приближаваше, като все повече спираше коня, а пан Володиовски (защото малкият рицар беше той) идваше към него на дребни скокове. За момент той помисли да изчезне внезапно под коня по бялогродски, но понеже му предстоеше да се срещне само с един мъж, и то пред очите на двете войски, макар да разбра, че го заплашва някакъв неочакван удар, срам го беше да се отбранява по татарски, а не по рицарски.

„Ти искаш да ме пронижеш с острието като чапла сокол — помисли си той, — но аз ще ти приложа оная мелничка, която измислих още в Лубни.“

И тая мисъл му се стори засега най-добра, затова се изправи на седлото, вдигна сабичката си и я пусна в движение като перки на вятърна мелница, но толкова бързо, че въздухът засъска пронизително.

А понеже залезът на слънцето играеше по сабята, обкръжи го нещо като светъл, трепетен щит, а той бодна коня си с шпори и връхлетя върху Канеберг.

Канеберг се сви още повече и почти се долепи до коня, мигновено кръстоса рапирата със сабята, внезапно подаде глава като змия и мушна с все сила.

Но в тоя миг страхотната мелничка зашумя, рапирата се дръпна в ръката на шведа, острието удари в празно пространство, а извитият край на сабята на малкия рицар падна със светкавична бързина върху лицето на Канеберг, пресече му част от носа, устата, брадата, падна върху ключицата, строши я и се спря едва върху преметнатия през рамото портупей.

Рапирата се изплъзна от ръцете на нещастника и нощ обгърна главата му, но преди той да падне от коня, пан Володиовски пусна сабята на ремъка и го хвана за раменете.

Шведите от другия бряг нададоха общ крясък, а пан Заглоба долетя при малкия рицар и каза:

— Пан Михале, аз знаех, че ще стане така, но бях готов да отмъстя за тебе!

— Той беше майстор — отговори Володиовски. — Хвани, ваша милост, коня за юздата, защото е много добър!

— Ха! Ако не беше реката, човек би скочил да повърлува при ония! Пръв бих…

По-нататъшните думи на пан Заглоба прекъсна фученето на куршуми и той, без да довърши мисълта си, викна веднага:

— Да бягаме, пан Михале, току-виж, че тия предатели ни застрелят!

— Куршумите им вече нямат сила — отговори Володиовски — много е далеко.

В това време ги обградиха други полски конници, които поздравяваха Володиовски и го гледаха с възхищение, а той само мърдаше мустачки, понеже също беше доволен от себе си.

А на другия бряг, между шведите, кипеше като в кошер. Артилеристите гласяха бързо оръдията, затова в по-близките полски редове затръбиха за оттегляне. При техния сигнал всеки се втурна към хоронгвата си и след миг всички бяха строени. Оттеглиха се при гората и отново се спряха, сякаш оставяха място за неприятеля и го канеха отсам реката. Най-сетне пред масата от хора и коне излезе на бял кон с черни петна мъж с плъстена дреха и шапка с перо от чапла, с позлатен жезъл в ръка.