Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

С това се занимаваха околийските ротмистри. Освен това кралят издаде множество заповедни писма на стари и опитни воини, та по всички земи започнаха да събират войници, а понеже по тия места не липсваха опитни във военното дело хора, създаваха се много добри конни хоронгви. Едни отиваха отвъд Висла, за да подклаждат войната от оная страна, други при пан Чарнецки, трети при пан Сапеха. Толкова много ръце грабнаха оръжие, че войската на Ян Казимеж беше вече по-многобройна от шведската.

Страната, която до неотдавна удивляваше цяла Европа със своята слабост, сега даваше пример на сила, каквато не предполагаха в нея не само неприятелите, но дори собственият крал, дори тия, чиито верни сърца преди няколко месеца се разкъсваха от болка и отчаяние. Намираха се и пари, и въодушевление, и храброст; най-отчаяните души бяха вече убедени, че не съществува такова положение, такова падение, такава слабост, от които да няма спасение, и че където се раждат деца, там надеждата не може да умре.

Кмичиц вървеше напред без пречки и събираше по пътя неспокойните духове, които с готовност се присъединяваха към чамбула с надежда, че в съдружие с татарите ще пролеят най-много кръв и ще извършат най-големи грабежи. Но пан Анджей лесно превръщаше тия хора в редовни и стегнати войници, защото имаше дар да буди страх и послушание между подчинените си. По пътя го посрещаха радостно, и то поради татарите. Защото тяхното присъствие убеждаваше, че ханът наистина иде на помощ на Жечпосполита. Разбира се, гръмна вест, че на пан Сапеха иде помощ от четирийсет хилядна избрана татарска конница. Разправяха се чудеса за „скромността“ на тия съюзници, които не вършат никакви насилия или убийства по пътя. Дори ги сочеха за пример на собствените войници.

Пан Сапеха се намираше временно в Бяла. Силите му се състояха от около десет хиляди души редовна войска, конница и пехота. Това бяха остатъците от литовските войски, подхранени с нови хора. Конницата, особено някои от нейните хоронгви, по храброст и опитност надминаваше шведските райтари, но пехотата беше обучена зле и липсваха пушки, а още повече барут. Нямаха също така оръдия. Витебският воевода мислеше, че ще се снабди с оръдия в Тикочин. Но шведите се вдигнаха сами във въздуха и заедно с това унищожиха всичките оръдия на замъка.

Освен тия сили в околностите на Бяла се намираха близо дванайсет хиляди опълченци от цяла Литва, от Мазовше, от Подлесието, но воеводата не разчиташе много на тях, най-вече защото големият брой коли, които имаха със себе си, затрудняваха похода и правеха от стана възтежка и неподвижна сбирщина.

Когато пристигаше в Бяла, Кмичиц мислеше само за едно. При Сапеха служеха толкова шляхтичи от Литва и толкова радживиловски офицери, стари негови познати, та се страхуваше, че ще го познаят и тогава ще го насекат със сабите си, преди той да успее да викне: „Боже, света Богородице!“ Името му беше станало омразно в цяла Литва и в стана на Сапеха, понеже беше още пресен споменът, когато служеше при Радживил и съсичаше ония хоронгви, които се бяха обявили против хетмана и на страната на отечеството.

Но пан Анджей се утешаваше с това, че се беше много изменил. Първо, беше отслабнал, второ, на лицето си имаше нов белег от куршума на Богуслав; най-сетне сега носеше доста дълга брада, на края накъдрена по шведски, а понеже решеше мустаците си нагоре, повече наподобяваше някакъв Ериксон 69 69 Изобщо швед. — Бел.прев. , отколкото полски шляхтич.

„Стига да не се вдигне веднага шум срещу мене, след първата битка вече ще ме гледат другояче“ — мислеше си Кмичиц, когато влизаше в Бяла.

Пристигна в тъмно, представи се откъде е и че носи писмо от краля и веднага помоли воеводата за аудиенция насаме.

Воеводата го прие любезно поради горещите препоръки на краля.

„Изпращаме ви най-верния наш слуга — пишеше кралят, — който е наречен ченстоховски Хектор от времето на обсадата на славното място, а при преминаването ни през планините спаси нашата свобода и живота ни, като рискува собствения си живот. Затова проявете към него особено покровителство, та да не му се стори нищо лошо от войниците. Ние знаем неговото истинско име, както и причините, поради които служи под чуждо име; никой обаче не бива да го подозира за това, както и да го обвинява в заговорничество.“

— А защо, ваша милост, носиш чуждо име, ако мога да зная? — попита воеводата.

— Защото съм осъден на изгнание и под собственото си име не бих могъл да събирам войска… а кралят ми даде заповедни писма и като Бабинич мога да събирам.