— Ще я возя като рохко яйце, а при нужда ще я увия с кълчища, защото дадох честна дума и само смъртта може да ми попречи да не я изпълня — отговори рицарят.
И подаде ръка на Ануша, а тя му беше сърдита, защото съвсем не гледаше към нея и я третираше като дете, та му протегна ръката си много гордо, извърнала поглед и глава на другата страна.
Жал й беше да заминава, а и се страхуваше сега, но вече беше късно да се откаже.
Дойде моментът; седнаха — тя в каретката със старата слугиня панна Сувалска, той на кон, и тръгнаха. Дванайсет немски райтари обграждаха каляската и каруцата с багажа на Ануша. Когато най-сетне решетките на Варшавската порта изскърцаха и тропотът на колелетата се разнесе по подвижния мост, Анушка удари на висок плач.
Кмичиц се наведе към каляската.
— Не се страхувай, ваша милост панно, няма да те изям!
„Грубиян“ — помисли Ануша.
Някое време пътуваха покрай къщите извън крепостните стени направо към Стари Замошч, после излязоха на полето и навлязоха в иглолистна гора, която по онова време се простираше по хълмистата област чак до река Буг и зад Буг от едната страна, а от другата отиваше до Завихост, прекъсвана от села.
Настъпваше вече нощ, но много хубава и светла, пътят личеше като сребърна линия; само тракането на каретката и тропотът на райтарските коне нарушаваха тишината.
„Моите татари трябва да дебнат като вълци някъде тук в гъсталаците“ — помисли Кмичиц.
Внезапно нададе ухо.
— Какво е това? — попита той офицера, който командваше райтарите.
— Тропот се чува!… Някакъв конник лети подир нас! — отговори офицерът.
Едва свърши и на разпенен кон долетя казак, който викаше:
— Пан Бабинич! Пан Бабинич! Писмо от пан старостата!
Групата се спря. Казакът подаде писмо на пан Кмичиц. Кмичиц строши печата и при светлината на фенера, поставен при капрата на каретката, прочете следното:
„Ваша милост и мили ми пане Бабинич! Малко след заминаването на панна Борзобогата-Крашенска до мене дойде вест, че шведите не само не са се оттеглили от Люблин, но възнамеряват да нападнат моя Замошч. Поради това понататъшното пътуване става невъзможно. Като преценихме опасностите, на които би могла да се изложи девойката, искаме панна Борзобогата да се върне обратно в замъка. Ще я откарат райтарите, а ваша милост не желаем напразно да затрудняваме, тъй като бързаш да си заминеш. Като съобщаваме нашата воля на ваша милост, молим да благоволиш да дадеш на райтарите заповеди съответно нашето желание.“
„Все пак у него има толкова честност, че не посяга на главата ми, а само иска да ме прати за зелен хайвер — помисли Кмичиц. — Ей сега ще се разбере дали това е клопка или не.“
В това време Ануша подаде глава през прозореца.
— Какво има? — попита тя.
— Нищо! Пан калушкият староста още веднъж препоръчва ваша милост на моята храброст. Нищо повече.
Тук той се обърна към кочияша и райтарите:
— Тръгвай!
Но офицерът, който командваше райтарите, спря коня.
— Стой! — викна той на кочияша. След това каза на Кмичиц:
— Как така „тръгвай“?
— А защо трябва да стоим повече в гората? — попита Кмичиц уж наивно.
— Защото ваша милост получи някаква заповед.
— А тебе какво те интересува, ваша милост! Получих заповед и тъкмо затова заповядвам: Тръгвай!
— Стой! — извика офицерът.
— Тръгвай! — повтори Кмичиц.
— Какво има? — отново попита Ануша.
— Не ще направим нито крачка по-нататък, преди да видя заповедта! — каза решително офицерът.
— Заповедта няма да видиш, тъй като не е изпратена до тебе!
— Щом ваша милост не иска да се съобрази с нея, ще я изпълня аз… Тръгвай си, ваша милост, с Бога за Краснистав и внимавай да не ти дадем нещо за път, а ние се връщаме с момичето.
Пан Кмичиц искаше само това — офицерът да признае, че знае съдържанието на заповедта; защото от това се разбра с пълна сигурност, че цялата работа е предварително скроен номер.
— Върви си с Бога! — повтори офицерът вече заплашително.
И в тоя миг райтарите извадиха без команда сабите от ножниците си.
— Ах, синковци! Иска ви се не да отведете девойката в замъка, ами да я откарате някъде настрани, та старостата да може свободно да отпуща юздите на страстите си. Но сте попаднали на по майстор от вас!
Като каза това, гръмна с пистолета си във въздуха.
При тоя шум в дълбочините на гората се разнесе страхотен крясък, сякаш гърмежът беше пробудил цели глутници вълци, които са спели наблизо. Воят се обади отпред, отзад, отстрани, същевременно се разнесе конски тропот, пращене на чупени клонки под копитата и пътят почерня от групи конници, които се приближаваха с нечовешки вой и писък.
Читать дальше
Конец ознакомительного отрывка
Купить книгу