Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— А защо трябва да оставам сам?

— За да се позабавляваш по-дълго с нас; ти си ми мил гост и аз бих се радвал да те задържа дори цяла година. Освен това изпратих поръчка до конярите в Переспа да изберат някакъв татарски кон за ваша милост, който няма да те разочарова при нужда, вярвай ми!…

Кмичиц погледна проницателно старостата в очите, после сякаш взе внезапно решение и каза:

— Благодаря и оставам, а татарите ще изпратя напред.

И отиде веднага да им даде заповеди, но като взе настрана Акбах Улан, каза му следното:

— Акбах Улан. Ще тръгнете напред за Краснистав, пътят е прав като по конец. Аз оставам тук и ще тръгна един ден след вас с ескорт на старостата. Слушай сега какво ще ти кажа: вие няма да отидете в Краснистав, а още в първите гори близо до Замошч ще се скриете така, че жива душа да не знае за вас; а когато чуете изстрел на пътя, веднага при мене, защото тука искат да ми устроят някаква клопка.

— Както заповядаш! — отговори Акбах Улан и допря длан до челото, устата и гърдите си.

„Разбрах те, пане староста! — каза си Кмичиц. — В Замошч се страхуваш от сестра си, та искаш да отвлечеш момичето и да го овладееш някъде наблизо, а от мене да направиш оръдие на страстите си, а кой знае дали и да не вземеш живота ми. Чакай! Ти си налетял на по майстор от себе си… И сам ще се хванеш в собствената си примка.“

Вечерта поручик Шурски почука на вратата на Кмичиц. Офицерът също знаеше нещо, нещо се досещаше, а понеже обичаше Ануша, предпочиташе тя да замине, отколкото да попадне във властта на старостата. Все пак той не смееше да говори открито, а може би и не беше сигурен; затова само се чудеше, че Кмичиц се е съгласил да изпрати татарите напред; твърдеше, че пътищата не са толкова безопасни, колкото приказват, че навсякъде се влачат въоръжени чети, готови за всякакви насилия.

Но пан Анджей реши да се преструва, че не се досеща за нищо.

— Какво да ми се случи? — казваше той. — Ами че пан калушкият староста ми дава собствен ескорт!

— О! Немци!

— Нима това са несигурни хора?

— На тия песоглавци не може да се вярва никога. Случвало се е да се наговорят по пътя и да избягат при неприятеля…

— Но нали от тая страна на Висла няма шведи?

— Има в Люблин, кучетата му такива! Не е вярно, че са се оттеглили. Искрено те съветвам, ваша милост, не отпращай татарите напред, защото с по-голяма група е винаги по-безопасно.

— Жалко, че по-рано не ми каза това, ваша милост. Думата ми на две не става и веднъж дадена заповед, не я оттеглям.

На другия ден татарите тръгнаха напред, а Кмичиц щеше да замине надвечер, та за първо нощуване да се спре в Краснистав. В това време му връчиха две писма за пан Сапеха: едно от княгинята, другото от пан старостата.

Кмичиц имаше голямо желание да отвори второто, но не смееше, когато обаче го разгледа на светлина, убеди се, че вътре има чиста хартия. Това откритие го увери окончателно, че и девойката, и писмата ще му бъдат отнети по пътя.

А ето че и конското стадо дойде от Переспа и старостата подари на младия рицар един изключително хубав татарски кон, който пан Анджей прие с благодарност, като мислеше в себе си, че с него ще стигне по-далече, отколкото пан старостата очаква. Мислеше също така за своите татари, които вече трябва да са се скрили в горите, и го надуваше смях. Навремени пък се възмущаваше в душата си и се заканваше да даде добър урок на пан старостата.

Най-после дойде времето за обед, който мина много тъжно. Очите на Ануша бяха червени; офицерите мълчаха глухо, само пан старостата беше весел и поръчваше да доливат чашите, които Кмичиц обръщаше една след друга. Но когато дойде време за заминаване, малко лица изпращаха пътниците, защото пан старостата беше отпратил офицерите на служба.

Ануша падна пред краката на княгинята и дълго не можеха да я откъснат, а по лицето на самата княгиня личеше явно безпокойство. Може би тя се укоряваше в себе си, че е позволила заминаването на вярната си служителка в такива времена, когато лесно може да се случи някакво нещастие. Но високият плач на Михал, който държеше длани върху очите си и бучеше като ученик, затвърди убеждението на гордата дама, че ще трябва да предотврати по-нататъшните последствия от младежкото чувство. Най-сетне тя се успокояваше и с надеждата, че в семейството на Сапеха девойката ще намери опека, сигурност и заедно с това голямото си богатство, което напълно ще осигури живота й.

— Поверявам я на добродетелите, мъжеството и честта на ваша милост — каза още веднъж княгинята на Кмичиц. — И помни, ваша милост, че ми се закълна да я отведеш здрава и читава при пан Сапеха.