Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Кмичиц се засмя.

— По-добре да съветвам за това, отколкото за нещо друго. Най-добре да се обърнете към пан Сапеха. Стига да се заеме присърце с работата, тогава би могло да се постигне много, понеже е витебски воевода и най-знаменита личност в Литва.

— Той би могъл да разпрати съобщения до съдилищата, че всичко това е дадено по завещание на Борзобогата, та по-далечните роднини да не претендират.

— Така е. Но сега няма съдилища, а пан Сапеха има други грижи на главата си.

— Би могло момичето да му се изпрати и да се даде под негова опека. Като е пред очите му, по-скоро би направил нещо за него.

Кмичиц погледна учудено пан старостата. „Защо той иска да се отърве от нея?“ — помисли пан Анджей.

А старостата продължаваше:

— Разбира се, тя не би могла да живее в стана, в шатъра на витебския воевода, но може да бъде оставена при дъщерите на воеводата.

„Не разбирам! — помисли Кмичиц. — Дали той наистина би желал да й бъде само опекун?“

— Но мъчнотията е как да я изпрати човек в тия места в днешното неспокойно време. Ще са необходими неколкостотин души, а аз не мога да оголвам Замошч. Да можех да намеря някого, който би я отвел без опасност за нея… Ето ти, ваша милост, би могъл да се заемеш с това, защото и така отиваш при пан Сапеха. Аз бих ти дал писмо… а ваша милост ще ми дадеш честна дума, че ще я отведеш, без да й се случи нещо.

— Аз ли да я отведа при пан Сапеха? — каза Кмичиц слисан.

— Нима такава функция е неприятна?… Дори ако и по пътя се стигне до някакви чувства?

— Ехе! — каза Кмичиц. — В моето сърце вече се е настанил друг и макар че не ми плаща наем, не смятам да сменям наемателя.

— Толкова по-добре, ще ти я поверя с още по-голямо спокойствие.

Настана кратко мълчание.

— Е? Би ли се наел? — попита старостата.

— Аз пътувам с татари.

— Разправяха ми хората, че татарите се боят от ваша милост повече, отколкото от огън. Е, какво? Би ли се заел?

— Хм! Защо не, щом по тоя начин ще услужа на ваша милост… Само че…

— Аха! Мислиш, че ще трябва да се получи разрешение от княгинята… Ще разреши, Бога ми! Защото представи си, че тя ме обвинява…

Тук старостата започна дълго да шепне нещо на ухото на Кмичиц, най-сетне добави на глас:

— Страшно ми се сърдеше за това, а аз си свих опашката, защото да воюваш с жените… О! Предпочитам да видя шведите при Замошч. Но сега ще има най-добро доказателство, че не замислям нищо лошо, щом сам искам да отпратя момичето оттук. Много ще се учуди, наистина… Е! При такъв удобен случай ще поговоря с нея за това.

После старостата се завъртя и се отдалечи, а Кмичиц погледна подир него и измърмори:

— Някаква мрежа залагаш, пане староста, и при все че не разбирам целта, много добре виждам клопката, защото си много несръчен в тия неща.

А пан Замойски беше доволен от себе си, макар да разбираше добре, че е извършил едва половината работа, а оставаше другата половина, толкова трудна, та при мисълта за нея го овладяваше съмнение и дори страх: просто трябваше да получи позволение от княгиня Гризелда, а пан старостата се боеше с цялата си душа от нейната строгост и проницателен ум.

Все пак, щом веднъж започна, той желаеше час по-скоро да доведе работата докрай, затова на другия ден сутринта след литургия и закуска и след прегледа на немската наемна пехота той се запъти за стаите на княгинята.

Там намери самата Гризелда, която бродираше одежда за черквата. Зад нея Ануша навиваше окачена на два стола копринена прежда; друга гранка с червен цвят беше окачила на шията си и като движеше бързо ръчици, тичаше около столовете и гонеше развиваната нишка.

Като я видя, очите на старостата светнаха, но той случайно заговори:

— Тоя пан Бабинич, който е пристигнал тук с татарите, е литовец. Някакъв богат и много възпитан човек, а ще да е рицар по призвание. Ти забеляза ли го, сестро?

— Та нали сам го доведе при мене — отговори равнодушно княгиня Гризелда. — Лицето му е честно и изглежда добър войник.

— Аз го разпитвах за ония имоти, които са завещани на панна Борзобогата. Казва, че това е богатство, равно едва ли не на радживиловското.

— Дай боже. Тогава сиротството, а после и старостта на Ануша ще й бъдат по-леки — каза княгинята.

— Само че има опасност да не би по-далечните роднини да го разграбят. Бабинич казва, че витебският воевода би могъл да се заеме с това, ако иска. Той е благороден човек и много добре разположен към нас, на него бих поверил дори собствената си дъщеря… Достатъчно е да му пратим съобщение за съдилищата и да обявим нашето опекунство. Но Бабинич казва, че за това е необходимо панна Анна сама да отиде в ония места.