Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

И навсякъде го наричаха Собепан, от който прякор беше много доволен. С готовност също така се преструваше на прост, при все че беше получил изискано образование, а младостта си бе прекарал в пътувания из чужди страни. Сам се представяше за обикновен шляхтич и много говореше за посредствеността на своето „положенийце“, може би за да му се възразява, че не е така, а може и за да не забележат посредствеността на ума му. Все пак той беше благороден човек и по-добър син на Жечпосполита от много други.

И както той допадна на Кмичиц, така и Кмичиц му допадна, та го покани в замъка и го угости, защото обичаше и да го хвалят за гостоприемството му.

Пан Анджей се запозна в замъка с много знаменити особи, а преди всичко с княгиня Гризелда Вишньовецка, сестра на пан Замойски и вдовица на великия Йереми, навремето си почти най-големият човек в Жечпосполита след краля, който обаче беше загубил цялото си безчислено богатство през време на казашкия бунт, така че княгинята живееше сега в Замошч на издръжка от брата си Ян.

Но тя беше дама, изпълнена с такова великолепие, величие и добродетели, че пан Ян я гледаше като писано яйце, а при това се страхуваше от нея като от огън. Освен това нямаше случай да не изпълни нейната воля или да не се съветва с нея при по-важни въпроси. Придворните дори казваха, че княгинята управлява Замошч, армията, съкровището и брата си, който й е подчинен. Но тя не желаеше да се ползва от своето влияние и с цялата си душа беше отдадена на болката по мъжа си и на възпитанието на своя син.

Синът й неотдавна се беше върнал за кратко време от виенския императорски двор и живееше при нея. Той беше юноша в пролетните си години; но напразно пан Кмичиц търсеше в него ония белези, които синът на великия Йереми би трябвало да носи по лицето си.

Фигурата на младото князче не беше прелестна; лицето голямо, тлъсто, изпъкналите очи гледаха боязливо; устните му бяха дебели, влажни, както при хора, склонни към удоволствията на трапезата; грамадна и черна като гарваново крило коса се спускаше чак върху раменете му. Той беше наследил от баща си само тая гарвановочерна коса и мургавата кожа на лицето.

Обаче тези, които му бяха по-близки, уверяваха пан Кмичиц, че младият княз има благородна душа, необикновен ум и знаменита памет, благодарение на която може да говори на почти всички езици, и че само леката бавност на тялото и духа, както и присъщото му лакомство за ядене са недостатъците на това необикновено от друга страна князче.

Когато пан Анджей влезе в разговор с него, той наистина се убеди, че князът не само има остър ум и правилно мнение за всичко, но и дарба да печели хората. Кмичиц го обикна още след първия разговор с онова чувство, в което се съдържа преди всичко съжаление. Той почувства, че би дал много, за да възвърне блестящата съдба на това сираче, която му се падаше по силата на неговия произход.

Но при първия обед също така се убеди, че беше истина онова, което се говореше за лакомството на Михал. Изглеждаше, че младият княз не мисли за нищо друго, освен за ядене. Изпъкналите му очи следяха неспокойно всяка гозба, а когато му поднасяха блюдото, сипваше си грамадни порции в чинията и ядеше стръвно и мляскаше, както ядат лакомците. При тая гледка мраморното лице на княгинята се покриваше с още по-голяма тъга. А на Кмичиц стана толкова неудобно, че той извърна очи и погледна към пан Собепан Замойски.

Но калушкият староста не гледаше нито княз Михал, нито госта си. Пан Кмичиц последва погледа му и зад рамото на княгиня Гризелда видя истинско чудо, което не беше забелязал досега.

Това беше малка главица на девойка, бяла като мляко, червена като роза и прелестна като картинка. Дребнички, естествени къдрици красяха челото й, игривите очички гледаха към офицерите, седнали при старостата, без да отминават и него самия; най-сетне се спряха на пан Кмичиц и го гледаха упорито с такава закачливост, сякаш искаха да проникнат дълбоко в сърцето му.

Но Кмичиц не се смущаваше лесно; и той веднага започна съвсем дръзко да гледа тия очички, а после бутна седналия до него пан Шурски, поручик на придворната бронирана хоронгва на Замошч, и попита полугласно:

— Коя е тази стърчиопашка?

— Ваша милост пане — отговори остро пан Шурски, — не говори така пренебрежително, като не знаеш за кого приказваш… Това не е никаква стърчиопашка, ами панна Ана Борзобогата-Крашенска… И ти, ваша милост, не я наричай другояче, ако не искаш да съжаляваш за грубиянството си!