Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Аз сам предложих да тръгна — отговори малкият рицар, — и то от съчувствие към ваша милост, защото видях болката ти и защото исках непременно да получиш писмата.

— А кога дойде тоя куриер?

— Бяхме на обед у краля, аз, двамата панове Скшетуски, пан Харламп и пан Заглоба. Не можеш да си представиш, ваша милост, какво правеше там пан Заглоба, какви ги разправяше за неумението на Сапьо и за своите заслуги. Достатъчно е да ти кажа, че на краля чак сълзи течаха от непрекъснатия смях, а двамата хетмани само се държаха за корема. Внезапно влезе камериер с писмо и кралят веднага му се скара: „Махай се оттук, каза, може да ми носиш лоша новина, не ми разваляй удоволствието!“ Едва когато узна, че писмото е от пан Сапеха, залови се да го чете. Той наистина прочете лоша новина, понеже се потвърди онова, което се говореше вече отдавна, че електорът е нарушил всички клетви и окончателно се е присъединил към шведския крал срещу законния владетел.

— Още един враг, сякаш досега бяха малко! — викна Кмичиц.

И скръсти молитвено ръце.

— Велики Боже! Нека пан Сапеха ми позволи да отида само за една седмица в княжеска Прусия и милостивият Бог ще даде десет поколения да споменават мене и моите татари!…

— Може би ще отидете там — отговори пан Михал, — но най-напред ще трябва да свършите с Богуслав, защото тъкмо поради тая измяна на електора той разполага с хора и му е позволено да тръгне за Подлесието.

— Тогава ние ще се срещнем, както днес е ден, както Бог е на небето, така ще се срещнем! — казваше Кмичиц с блеснали очи. — Ако ваша милост ми беше донесъл назначение за вилненски воевода, нямаше да ме зарадваш повече!

— Кралят също викна веднага: „Готов поход за Анджей, от него душата му ще се зарадва.“ И той искаше веднага да изпрати камериера си подир ваша милост, но аз рекох: „Сам аз ще тръгна, та да се сбогувам още веднъж.“

Кмичиц се наведе от коня и хвана малкия рицар в прегръдките си.

— Брат не би направил толкова за мене, колкото ваша милост! Дай боже да мога да се отплатя с нещо!

— О, ами нали исках да разстрелям ваша милост!

— Но и аз не заслужавах нещо по-добро. Както и да е! Нека ме съсекат при първия бой, ако обичам някого всред цялото рицарство повече, отколкото ваша милост!…

И отново почнаха да се прегръщат, а на сбогуване пан Володиовски каза:

— И се пази от Богуслав! Пази се, защото с него не е лесно!

— На единия от нас е вече писана смърт!

— Добре!

— Ех ти, ваша милост, си гений на сабята, да беше ми открил тайните си! Но какво да се прави! Няма време!… Ала ангелите и така ще ми помогнат и ще му изпия кръвта; разбира се, ако преди това не се затворят завинаги очите ми за дневната светлина.

— Господ да ви е на помощ!… Добър път!… И дайте там добър урок на тия изменници пруси! — каза пан Володиовски.

— Бъдете спокойни, ще им опротивее лютеранството. Тук пан Володиовски кимна на Женджан, който през това време разговаряше с Акбах Улан и му разказваше за победите на Кмичиц над Ховански, след което двамата заминаха обратно за Лвов.

А Кмичиц веднага обърна чамбула, както коларят обръща колата, и тръгна право към север.

Макар че татарите, особено добруджанските, умееха да се изправят гръд срещу гръд на бойното поле против въоръжени мъже, все пак най-приятната война за тях беше да избиват беззащитни, да отвличат жени и мъже в робство и преди всичко да грабят. Затова пътят беше много неприятен за чамбула, командван от Кмичиц, понеже под неговата желязна ръка дивите бойци трябваше да се обърнат в агънца, да държат ножовете в ножниците, а угасените прахани и увитите въжа — в дисагите. Отначало мърмореха.

Близо до Тарногрод двайсетина души от тях нарочно останаха назад, за да пуснат „червени петли“ в Хмелевск и да се погаврят с младите жени. Но пан Кмичиц, който се беше придвижил към Томашов, се върна при първото сияние на пожара и накара виновните да се избесят един друг. А така вече беше наплашил Акбах Улан, че той не само не се противопоставяше, но подканяше осъдените да се бесят по-бързо, защото иначе „багадирът“ ще се сърди. Оттогава „агънцата“ вървяха спокойни, а по селата и градчетата се събираха в най-плътни групи, за да не падне някакво подозрение върху някого. И екзекуцията, при все че Кмичиц я извърши толкова строго, не възбуди срещу него вражда или омраза, защото този побойник имаше такова щастие, че подвластните му винаги чувстваха към него толкова обич, колкото и страх.