Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— За Тауроги, на пруската граница. Там живее панна Билевичувна… у княз Богуслав… Ще узнаеш дали той е там… и ще наблюдаваш всичко… Пред нея не се явявай, освен ако това стане случайно. Тогава ще й кажеш и ще се закълнеш, че съм превел краля през планините и се намирам при неговата особа. Тя едва ли ще ти повярва, защото князът ме е очернил пред нея, че съм искал да посегна на живота на негово величество; това е лъжа, достойна за пес!

— Тъй вярно!

— Казах да не се явяваш пред нея, защото и без това не ще ти повярва… Но ако се случи, кажи й каквото знаеш. И гледай, и слушай всичко. Но се пази, защото, ако князът е там и ако те познае той или някой друг от хората му, ще те набият на кол!

— Тъй вярно!

— Аз бих изпратил стария Кемлич, но той е на оня свят, защото го съсякоха в теснината, а синовете му са глупави. Те ще тръгнат с мене. Ти бил ли си в Тауроги?

— Не, ваша милост.

— Ще отидеш в Шчучин, оттам по самата пруска граница чак до Тилжа. Тауроги е на четири мили насреща, от нашата страна… Остани в Тауроги, докато разбереш всичко, а после се връщай. Ще ме намериш там, където бъда… Разпитвай за татарите и пан Бабинич. А сега иди да спиш при синовете на Кемлич!… Утре на път!

След тия думи Сорока излезе, а пан Кмичиц още дълго не си легна, докато най-сетне умората го победи. Тогава се хвърли на леглото и заспа дълбок сън.

На другия ден стана много по-бодър и силен от вчера.

Целият кралски двор беше вече на крака и бяха започнали обикновените всекидневни дейности. Кмичиц отиде най-напред в канцеларията за назначението си и за желязно писмо 57 57 Документ за неприкосновеност и свободен пропуск. — Бел.прев. , после посети Субагази бей, началник на хановото пратеничество в Лвов, с когото води дълъг разговор.

През време на тоя разговор пан Анджей на два пъти бърка с ръка в кесията си. Затова пък, когато излизаше, Субагази размени калпака си с неговия, връчи му пернач от зелени пера и няколко лакти също така зелено копринено въже.

Снабден по тоя начин, пан Анджей се върна при краля, който току-що си беше дошъл от черква, та младият юнак коленичи още веднъж пред краката на владетеля, а след това заедно със синовете на Кемлич и слугите си тръгна направо за извън града, където Акбах Улан чакаше с чамбула.

Като го видя, старият татарин допря ръка до челото, устата и гърдите си, но когато узна кой е Кмичиц и защо е дошъл, веднага се наостри; лицето му потъмня и прие горд израз.

— Щом кралят те е изпратил за водач — каза той на Кмичиц на завален украински език, — тогава ще ми показваш пътя, при все че и аз сам бих стигнал, където трябва, а ти си млад и неопитен.

„Предварително ми определя какъв да бъда — помисли Кмичиц, — но докато може, ще му правя политика.“ И се обади на глас:

— Акбах Улан, кралят ме изпраща тук за вожд, а не за водач… И ще ти кажа, че ще направиш по-добре, ако не възразяваш срещу волята на негово кралско величество.

— Господар на татарите е ханът, а не кралят! — отговори Акбах Улан.

— Акбах Улан — повтори натъртено пан Анджей, — ханът те е подарил на краля, както би му подарил куче или сокол, затова не го обиждай, за да не те вържат като куче на верига.

— Аллах! — викна татаринът слисан.

— Ей, не ме дразни! — отговори Кмичиц.

Но очите на Акбах Улан се наляха с кръв. Някое време той не можеше да каже нито дума; жилите на врата му се издуха, ръката хвана кинжала.

— Кесим! Кесим! 58 58 Кръв, кръв (тат.). — Бел.прев. — викна той със сподавен глас.

Но и пан Анджей, при все че си беше обещал да прави политика, вече загуби търпение, понеже по природа беше много избухлив. И в един миг той подскочи така, като че ли го беше ухапала змия, хвана с цяла ръка татарина за рядката брада, вдигна нагоре главата му, сякаш искаше да му покаже нещо на потона, и заговори през стиснати зъби:

— Слушай, кози сине! Ще ти се да няма никой над тебе, за да гориш, грабиш и колиш!… За водач искаш да ме имаш, а! На ти водач! На ти водач!

И като го притисна до стената, започна да удря главата му в ръба.

Най-сетне го пусна съвсем замаян, но той вече не посягаше за ножа. Последвал горещата си кръв, Кмичиц неволно беше открил най-добрия начин за убеждаване на източните хора, свикнали да бъдат роби. В изпочуканата глава на татарина въпреки цялата ярост, която го задушаваше, веднага бе светнала мисълта колко могъщ и властен трябва да е тоя рицар, щом постъпва така с него, с Акбах Улан, и окървавените му устни изрекоха три пъти думата: