Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Успокой се! — каза кралят.

— Ако трябваше, господарю, за личните си работи да зарежа службата и защитата на короната и Жечпосполита, щях да се срамувам да моля, но в случая едното и другото вървят заедно. Нали е дошло време да бием шведите? Ами че аз не ще правя нищо друго… Дошло е време да преследваме изменника и аз ще го преследвам до Инфлантия, до Курландия, дори при септентрионите, па ако ще да се скрие и отвъд морето, в Швеция, пак ще отида след него!

— Имаме сведения, че Богуслав ще тръгне още тия дни заедно с Карл от Елблонг.

— Тогава аз ще отида насреща им!

— С такова чамбулче? Ще те смажат като нищо.

— Ховански ме гонеше с осемдесет хиляди и не ме смаза.

— Цялата вярна войска е под командването на пан Чарнецки. Те ще ударят ante omnia 55 55 Преди всичко (лат.). — Бел.прев. пан Чарнецки!

— И аз ще отида при пан Чарнецки. При това положение е още по-необходимо да му се окаже незабавно помощ, милостиви господарю.

— При пан Чарнецки ще отидеш, но с такава малка група не ще можеш да стигнеш до Тауроги. Князът воевода е предал всички замъци в Жмудж на неприятеля и навсякъде се намират шведски части, а струва ми се, че Тауроги се намира при самата пруска граница, близо до Тилжа.

— На самата електорска граница, милостиви господарю, но от наша страна, а от Тилжа е на четири мили 56 56 Полската миля е равна на 7 км и 146 м. — Бел.прев. . Защо да не мога да стигна? Ще стигна и не само че няма да загубя хора, но по пътя около мене ще се съберат много смелчаги. Вземи предвид и това, милостиви господарю, че където само се покажем, цялата околност ще се надигне срещу шведите. Пръв ще разбудя Жмудж, ако някой друг не направи това. Къде ли не може да се стигне сега, когато в цялата страна ври като в котел! А аз съм свикнал да се движа в кипеж.

— Не вземаш предвид и това, че татарите може би не ще пожелаят да отидат толкова далеко с тебе?

— Да! Да! Нека само не пожелаят, нека само се опитат! — каза Кмичиц и стисна зъби при самата мисъл. — Както са четиристотин или не зная там колко, така ще заповядам да бъдат обесени всичките четиристотин!… Дървета няма да липсват!… Нека само се опитат да се бунтуват…

— Анджей! — извика кралят, добил хубаво настроение, като издуваше уста. — За Бога, никога не ще намеря по-добър пастир за тия овчици! Вземай ги и ги води, където ти хареса?

— Благодаря, милостиви господарю, добри ми отче! — каза рицарят, като прегръщаше коленете на краля.

— Кога искаш да тръгнеш? — попита Ян Казимеж.

— Ако е рекъл Господ утре!

— Може би Акбах Улан не ще се съгласи, понеже конете им са уморени?

— Тогава ще заповядам да му метнат примка на шията и да го вържат за седлото ми, та да върви пеш, щом съжалява коня.

— Виждам вече, че ще се справиш с него. Докато може, гледай с добро. А сега… Анджей… днес е вече късно, но утре искам да те видя… Засега вземи тоя пръстен и ще кажеш на своята роялистка, че го имаш от краля и че кралят й заповядва да обича трайно неговия верен слуга и защитник…

— Дай боже — казваше юнакът със сълзи в очите, — дай боже да не загина другояче, а само в твоя защита, милостиви господарю!

След тия думи кралят се оттегли, защото беше вече късно, а Кмичиц отиде в квартирата си да се готви за път и да размисли как да започне, къде трябва да отиде най-напред.

Той си спомни думите на Харламп, че ако се окаже, че княз Богуслав не е в Тауроги, най-добре е момичето да остане там, защото от Тауроги, който се намираше на самата граница, можеше лесно да се скрие в Тилжа под електорско покровителство. Освен това, макар шведите да изоставиха княза вилненски воевода, когато изпадна в крайна нужда, все пак трябваше да се очаква, че ще проявят внимание към вдовицата, така че стига Оленка да е останала под нейно покровителство, тогава не може да й се случи нищо лошо. А ако заминат за Курландия, още по-добре.

— Със своите татари аз не мога да пътувам за Курландия — каза си Кмичиц, — защото това е вече друга държава. Така той се разхождаше, а главата му работеше. Часовете течеха един след друг, а той още не беше помислил за сън; толкова го беше оживила мисълта за новия поход, та макар сутринта още да се чувстваше немощен, сега усещаше, че силите му се възвръщат и той беше готов да яхне незабавно коня си.

Най-сетне слугите свършиха стягането на багажа и се готвеха да отидат и си легнат, когато внезапно някой започна да дращи на вратата на стаята.

— Кой е там? — извика Кмичиц. После каза на слугата: