Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Багадир! Багадир! Багадир! 59 59 Герой, юнак (тат.). — Бел.прев.

А пан Кмичиц сложи на главата си калпака на Субагази, извади зеления пернач, който досега нарочно държеше пъхнат в пояса зад гърба си, и каза:

— Гледай това, робе! И това!

— Аллах! — обади се Улан, изпаднал в ужас.

— И това! — добави Кмичиц, като извади въжето от джоба си.

Но Акбах Улан вече лежеше в краката му и биеше чело в поклони.

Един час по-късно татарите се разтегнаха като дълга змия по пътя, който водеше от Лвов за Велке Очи, а Кмичиц, седнал на великолепния дорест кон, подарен му от краля, обикаляше чамбула, както овчарско куче обикаля овцете. Акбах Улан поглеждаше младия юнак със страх и удивление.

Татарите, познавачи на военните хора, от пръв поглед отгатнаха, че под командването на тоя вожд няма да са петимни нито за кръв, нито за плячка, та вървяха с желание, с песни и свирня.

А сърцето на Кмичиц се изпълваше с радост, когато гледаше тия хора, подобни на горски зверове, защото бяха облечени с кожуси и кафтани от камилска кожа с косъма отгоре. Вълната от диви гласове се люлееше под ритъма на конските движения, а пан Анджей броеше татарите и обсъждаше какво ще може да предприеме с тая сила.

„Странен е тоя отряд — мислеше си той — и ми се струва, че предвождам глутница вълци, но с такива именно може да се премине през цяла Жечпосполита и да се прегази цяла Прусия. Чакай, ще има да видиш, княже Богуславе.“

И в главата му започнаха да нахлуват горделиви мисли, защото той беше много склонен към самохвалство.

— Бог е направил човека да знае и две, и двеста — казваше си той. — Вчера разполагах само с двамата Кемличи, днес четиристотин конници вървят подире ми. А нека само да започнем танца, и ще имам хиляда, две хиляди такива голтаци, от които и някогашните ми другари не биха се срамували… Ще има да видиш, княже Богуславе!

Но след малко за успокоение на съвестта си добави:

— А при това ще окажа значителни услуги на отечеството и короната…

И придоби прекрасно настроение. Забавляваше го също извънредно много и това, че шляхтичите, евреите, селяните, дори по-големите групички от всеобщото опълчение не можеха в първия миг да овладеят уплахата си при вида на тая войска. А се беше спуснала мъгла, защото разтопяването на снеговете беше наситило въздуха с влага. И все по-често се случваше някой да дойде съвсем близо и забелязал внезапно кой е пред него, да викне:

— Стана тя, каквато стана!

— Иисусе, света Богородице, Йосифе!

— Татари! Орда!

Но татарите отминаваха спокойно брички, товарни каруци, стада коне и пътници. Другояче би било, ако вождът позволеше, но самоволно не смееха да предприемат нищо, защото със собствените си очи видяха как при тръгването Акбах Улан държеше стремето на тоя вожд.

А Лвов беше вече изчезнал в далечината зад мъглите. Татарите престанаха да пеят и чамбулът се движеше бавно всред облаците пара, която се издигаше от конете. Внезапно зад чамбула се разнесе конски тропот.

След малко се показаха двама конници. Единият от тях беше пан Володиовски, другият арендаторът от Вонсош. Двамата отминаха отряда и летяха право към пан Кмичиц.

— Стой! Стой! — викаше малкият рицар. Кмичиц спря коня си.

— Ти ли си, ваша милост!

Володиовски също спря своя кон.

— Здравей! — каза той. — Писмо от краля! Едно за ваша милост, другото за витебския воевода.

— Аз отивам при пан Чарнецки, а не при пан Сапеха.

— Най-напред прочети писмото! Кмичиц строши печата и зачете следното:

„От куриер, току-що пристигнал от витебския воевода, узнаваме, че пан воеводата не може да дойде тук, в малополските области, и отново се връща отсред път към Подлесието поради това, че княз Богуслав не остава при шведския крал, но с голяма сила замисля да атакува Тикочин и пан Сапеха. А понеже magna pars 60 60 Главната част (лат.). — Бел.прев. от силите на пан Сапеха трябваше да останат за охрана на разни места, заповядваме ти да отидеш на помощ на воеводата с татарския отряд. Смятаме, че не е необходимо да ти заповядваме да бързаш, тъй като по тоя начин ще бъде задоволено и твоето желание. Другото писмо ще предадеш на воеводата. В него препоръчваме верния наш слуга пан Бабинич на добрите чувства на воеводата и преди всичко на Божието покровителство.

— За Бога! За Бога! Та това е щастлива новина за мене! — извика пан Кмичиц. — Не зная как да благодаря за нея на негово величество краля и на ваша милост!