Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Я иди виж!

Слугата отиде, поразговори се зад вратата и веднага се върна.

— Един войник иска веднага да се види с ваша милост. Казва, че се нарича Сорока.

— Пусни го, за Бога! — викна Кмичиц.

И без да чака слугата да изпълни заповедта, сам се затече към вратата.

— Здравей, мили Сорока! Здравей!

Войникът влезе в стаята и с първото си движение искаше да падне пред краката на своя полковник, защото той беше по-скоро приятел и слуга колкото верен, толкова и привързан, но войнишката дисциплина се наложи, та той се изправи и каза:

— Слушам, ваша милост!

— Здравей, мили другарю, здравей! — каза живо Кмичиц.

— Мислех, че са те съсекли в Ченстохова!

И го прегърна за главата, а после започна дори да разтърсва ръцете му, което можеше да направи, без да се унижава особено, защото Сорока произхождаше от дребната шляхта.

Сега и старият вахмистър започна да прегръща коленете на господаря си.

— Откъде идеш? — попита Кмичиц.

— От Ченстохова, ваша милост.

— И мене ли търсеше?

— Тъй вярно.

— А от кого узнахте там, че съм жив?

— От хора на Куклиновски. От радост свещеник Кордецки отслужи голяма литургия, за да благодари на Бога. После, като прогърмя, че пан Бабинич е превел краля през планините, знаех вече, че това е ваша милост, а не друг.

— А свещеник Кордецки здрав ли е?

— Здрав е, ваша милост, само че не се знае дали всеки миг ангелите не ще го вземат жив на небето, защото той е свят човек.

— Разбира се, че ще го вземат. А къде узна, че съм дошъл с краля в Лвов?

— Мислех си така: щом важа милост е съпровождал краля, трябва да бъде при него; страхувах се обаче, че може би ваша милост вече е тръгнал за бойното поле и аз ще закъснея.

— Утре тръгвам с татарите!

— Тогава стана добре, защото аз нося двете пълни кесии на ваша милост: тая, която беше при мене, и другата на ваша милост, а освен това ония лъскави камъчета, дето ги смъквахме от калпаците на болярите, и тия, които ваша милост взе, когато задигнахме съкровището на Ховански.

— Хубави времена бяха, когато завладяхме съкровището, но там надали има вече кой знае колко, защото цяла шепа оставих на свещеник Кордецки.

— Не зная колко са, но свещеник Кордецки казваше, че с тях могат да се купят две хубави села.

След тия думи Сорока се приближи до масата и започна да сваля кесиите от себе си.

— А камъчетата са в тая тенекийка — добави той и сложи до кесиите една войнишка манерка за водка.

Без да каже нищо, пан Кмичиц изсипа в шепата си златни злоти и без да ги брои, каза на вахмистъра:

— Вземи!

— Благодаря коленопреклонно, ваша милост! Ех, де да имах по пътя поне едно такова дукатче!

— Защо? — попита рицарят.

— Защото страшно отслабнах от глад. Рядко някъде ще дадат на човека къшей хляб, пък и всеки се страхува, та накрай едва се влачех от глад.

— За Бога! Нали всичко това беше при тебе!

— Не смеех без позволение — каза вахмистърът кротко.

— Дръж! — каза Кмичиц и му даде втора шепа. После викна на момчетата:

— Бързо, мързеливци! Дайте му веднага да яде, че ще ви откъсна главите!

Слугите се затекоха един през друг и след малко пред Сорока се намери грамадно блюдо пушена колбаса и шише с водка.

Войникът впи алчно очи в храната, устните и мустаците му трепереха, но той не смееше да седне в присъствието на полковника.

— Сядай и яж! — изкомандва Кмичиц.

Едва каза, и сухата колбаса вече започна да хръска в здравите челюсти на Сорока. Двамата слуги го гледаха с изблещени очи.

— Махайте се оттук! — извика Кмичиц.

Момчетата се намериха светкавично зад вратата, а рицарят се разхождаше с бързи крачки по стаята и мълчеше, понеже не искаше да пречи на верния си слуга. А той колчем си налееше чаша водка, винаги поглеждаше изпод око към полковника от страх дали не ще го съзре, че сбръчква вежди, после се обръщаше към стената и изпиваше чашата.

Кмичиц се разхождаше, разхождаше, най-сетне започна да разговаря сам със себе си.

— Няма друг начин! — мърмореше той. — Трябва да го изпратя… Ще му поръчам да й каже… Никаква полза! Няма да повярва!… Не ще поиска да чете писмото ми, защото ме смята за предател и псе… Нека не се явява пред очите й, само да гледа и да ми съобщи какво става там.

И той извика внезапно:

— Сорока!

Войникът скочи толкова бързо, че за малко не прекатури масата, и се изпъна като струна.

— Слушам!

— Ти си верен и при нужда хитър човек. Ще заминеш на далечен път, но не ще гладуваш.

— Тъй вярно!