Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— А това чамбулче?… Какво ще направи кралят с него?

— Ханът ги е изпратил на разположение на краля, почти като дар, и макар че и тях ще включи в сметката, кралят може да прави с тях каквото поиска и навярно ще ги изпрати заедно с нас на пан Чарнецки.

— Е, пан Чарнецки ще съумее да ги държи здраво.

— Освен ако живее между тях, иначе веднага ще почнат да вилнеят зад гърба му. И дума да не става, и на тия ще придадат веднага наш офицер.

— И той да ги командва ли? А какво ще прави тоя дебел ага?

— Ако не попадне на глупак, ще изпълнява заповедите му.

— Останете със здраве, ваша милост панове! Останете със здраве! — викна внезапно Кмичиц.

— Накъде се разбърза така?

— Ще падна пред краката на господаря да ми повери командването на тия хора!

Същия този ден Акбах Улан биеше чело пред краля и заедно с това му връчи писма от хана, в които последният повтаряше обещанието си да тръгне със стохилядна орда срещу шведите, стига да му се платят предварително четирийсет хиляди талери и стига да се покаже първата трева по полята, без което мъчно биха могли да се изхранят толкова много коне в една опустошена от войната страна. Що се отнася до тоя малък чамбул, ханът го е изпратил сега като доказателство за обич към „най-милия брат“, та и казаците, които още замислят непослушание, да видят явен знак, че тая обич е трайна и че щом само първото ехо за бунт стигне до ушите на хана, отмъстителният му гняв веднага ще падне върху цялото казачество.

Кралят прие любезно Акбах Улан, подари му прекрасен испански кон и заяви, че ще го изпрати веднага на бойното поле при пан Чарнецки, понеже желае и шведите да се убедят черно на бяло, че ханът оказва помощ на Жечпосполита. Очите на татарина светнаха, когато чу, че ще служи под командването на пан Чарнецки, понеже го познаваше от по-раншните украински войни и се възхищаваше от него наравно с другите аги.

По-малко обаче му хареса оня откъс от писмото на хана, с което последният молеше краля да придаде към чамбула офицер, който добре познава страната, за да води частта и едновременно да възпира хората и самия Акбах Улан от грабежи и произволи над населението. Навярно Акбах Улан по би желал да няма над себе си такъв началник, но понеже волята на хана и на краля беше ясна, той само удари още веднъж чело, като скри грижливо недоволството си, а може би си обещаваше вътрешно, че не той ще се кланя пред началника, а началникът пред него.

Щом татаринът и сенаторите излязоха, Кмичиц, който стоеше до краля през време на аудиенцията, падна на колене пред краката на владетеля и каза:

— Милостиви господарю! Аз съм недостоен за благоволението, което моля, но държа на него колкото на самия си живот. Разреши, милостиви господарю, да поема аз командването на тия татари и да тръгна заедно с тях за бойното поле.

— Не отказвам — отговори учуденият Ян Казимеж, — защото мъчно бих намерил по-добър командир за тях. Там трябва рицар с голям замах и смелост, за да ги държи стегнато, тъй като иначе веднага ще почнат да палят и избиват нашите… Противопоставям се само на едно — да тръгнеш утре, преди да ти е заздравяла кожата след шведските рапири.

— Чувствам, че щом ме лъхне вятърът в полето, слабостта ми ще мине веднага и силите ми ще се възстановят, а що се отнася до татарите, аз ще се справя с тях и ще ги направя меки като восък.

— Но защо бързаш така? Къде искаш да отиваш?

— Срещу шведа, милостиви господарю!… Повече не мога да седя тук, понеже каквото исках, вече го имам: твоето благоволение и опрощаване на по-раншните ми грехове… Ще отида заедно с Володиовски при пан Чарнецки или отделно ще нападам неприятеля, както Ховански в миналото, и вярвам в Бога, че ще ми провърви.

— Дума да не става, само че и още нещо те тегли към бойното поле!

— Ще призная като на баща и ще разкрия цялата си душа… Княз Богуслав не се е задоволил с клеветата, която хвърли върху мен, но и момичето ми е отвел от Кейдани и го държи затворено в Тауроги, а може да е сторил и нещо по-лошо, защото налита на нейното целомъдрие, на нейната добродетелност, на нейната моминска чест… Милостиви господарю!… Почвам да губя ума си, когато помисля в какви ръце се намира горката… В името на Христовите мъки! Тия рани ме болят по-малко… Та нали девойката и досега мисли, че аз наистина съм предложил на тоя проклетник, на тоя дявол над дяволите да вдигна ръка срещу твое величество, господарю… и ме смята за последен изрод! Аз не ще издържа, милостиви кралю, не мога, докато него не го хвана и нея не я изтръгна от ръцете му… Дай ми, господарю, тия татари и аз ти се заклевам, че ще уреждам не само своите лични работи, но ще изпотрепя толкова шведи, та с главите им ще може да се застеле целият този площад.