Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

И Харламп се обърна към Кмичиц:

— Ако искаш, ваша милост, да послушаш един прост войник, ще ти кажа какво мисля: ако в Тауроги вече се е случило нещо на панна Билевичувна или ако князът е успял да събуди у нея някакво чувство, тогава ваша милост няма за какво да ходиш там; но ако не, ако е при пани княгинята и заедно с нея заминат за Курландия, там тя ще бъде в по-голяма безопасност, откъдето и да било другаде и ваша милост не би намерил по-добро място за нея в цялата Жечпосполита, заляна от пламъците на войната.

— Ако ваша милост си толкова смел, както казват, както и аз мисля — намеси се Скшетуски, — ще трябва най-напред да хванеш Богуслав, а държиш ли него в ръцете си, всичко ще получиш.

— Къде е той сега? — повтори Кмичиц, като се обърна към Харламп.

— Вече ти казах, ваша милост — отвърна Харламп, — но от мъка не запомняш. Предполагам, че е в Елблонг и навярно ще тръгне заедно с Карл Густав на война срещу пан Чарнецки.

— Ти, ваша милост, ще сториш най-добре, ако дойдеш с нас при пан Чарнецки, тъй като по тоя начин може би скоро ще се срещнете с Богуслав — каза пан Володиовски.

— Благодаря на ваши милости за приятелските съвети! — извика Кмичиц.

И започна да се сбогува енергично с всички, а те не го задържаха, понеже знаеха, че угрижен човек не е нито за разговор, нито за чаша, но пан Володиовски каза:

— Ще съпроводя ваша милост до архиепископския дворец, защото си толкова разтревожен, та можеш да паднеш някъде на улицата.

— И аз! — каза Ян Скшетуски.

— Тогава да вървим всички! — добави Заглоба. Препасаха саби, облякоха топли наметала и излязоха. По улиците имаше още повече хора, отколкото по-рано. Постоянно срещаха отряди въоръжена шляхта, войници, господарски и шляхтишки слуги, арменци, евреи, власи, украински селяни от изгорените при двете нападения на Хмелницки предградия.

Търговците стояха пред дюкяните си, прозорците на къщите бяха пълни с глави на любопитни. Всички повтаряха, че чамбулът 51 51 Татарски отряд (лат.). — Бел.прев. вече бил дошъл и скоро ще мине през града, за да се представи на краля. Всичко живо искаше да види тоя чамбул, защото беше голяма рядкост да гледат татари, които минават спокойно по улиците на града. Досега Лвов другояче беше виждал тия гости или по-скоро беше ги виждал само зад стените си като необозрими маси върху фона на опожаряваните предградия и съседни села. Сега щяха да влязат като съюзници против шведите. Затова нашите рицари едва можеха да си пробият път през навалицата. Всяка минута възгласи: „Идат, идат!“ — преминаваха от една улица в друга и тогава тълпите се сбиваха в толкова гъсти маси, че беше невъзможно да се направи дори крачка напред.

— Ха! — каза Заглоба. — Да поспрем малко. Пане Михале, това ни напомня неотдавнашните времена, когато гледахме тия дяволи не отстрани, а направо в очите. А пък аз и в плен съм седял у тях. Разправят, че бъдещият хан досущ прилича на мене… Но какво ще разправям за миналите си похождения!

— Идат! Идат! — отново се разнесе вик.

— Бог е променил сърцата на тия кучи синове — продължаваше Заглоба, — та сега, вместо да опустошават украинските земи, вървят заедно с нас… Това е явно чудо! Защото казвам ви, че ако за всеки поганец, когото тая стара ръка е изпратила в пъкъла, ми бъде простен един грях, вече щях да бъде обявен за светец и вие би трябвало да постите срещу празника ми или щях да бъда отвлечен на небето жив на огнена колесница.

— А помниш ли, ваша милост, как беше, когато пътувахме от Рашков край Валадинка за Збараж?…

— Как да не помня?! Когато ти падна в един трап, а аз ги подгоних през гъсталака чак до пътя. И когато се върнахме за тебе, всички рицари не можеха да се начудят, защото при всеки храст лежеше по един звяр.

Пан Володиовски помнеше, че тогава се беше случило тъкмо обратното, но не отговори нищо веднага, защото се много учуди, а докато се съвземе, гласовете за десети или кой знае за кой път започнаха да викат:

— Идат! Идат!…

Виковете станаха всеобщи, после утихнаха и всички глави се обърнаха в посоката, откъдето трябваше да дойде чамбулът. И наистина отдалече се обади креслива музика, тълпите почнаха да се отдръпват от средата на улицата към стените на къщите и най-после се появиха първите татарски конници.

— Гледайте! И оркестър имат, това е необикновено нещо у татарите.

— Искат да се представят колкото се може по-добре — отговори Ян Скшетуски, — но някои чамбули си имат свои музиканти да им свирят, когато спрат някъде за по-дълго време. Това трябва да е отборна част!