Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Кралят се усмихна и отговори:

— Тоя малък рицар току-що ми разказваше за един страшен нехранимайко, който се наричал така, но аз му доказах като на длан, че се е излъгал в своето мнение, и съм сигурен, че пан Бабинич ще ми бъде свидетел.

— Милостиви господарю — отвърна бързо Бабинич, — една дума на ваше кралско величество ще очисти по-добре тоя нехранимайко, отколкото моите най-големи клетви!

— И гласът е същият — каза малкият полковник с все по-голямо изумление, — само тоя белег през лицето го нямаше.

— Милостиви пане — каза Кмичиц на това, — шляхтишката глава е оплаквателна книга, в която различни ръце пишат със саби… Но тук е и твоята бележка, познай ме…

Като каза това, той наведе подбръснатата си глава и посочи с пръст дългия белезникав белег покрай върха на темето.

— Моята ръка! — викна пан Володиовски. — Това е Кмичиц!

— А пък аз ти казвам, че ти не познаваш Кмичиц! — намеси се кралят.

— Как така, милостиви господарю?…

— Защото ти си познавал голям воин, но размирник и съюзник на Радживил в измяната… А тук стои ченстоховският Хектор, който след свещеник Кордецки най-много е заслужил за Ясна гура, тук стои защитникът на отечеството и моят верен слуга, който ме предпази със собствените си гърди и ми спаси живота, когато попаднах в теснините между шведи като между глутница вълци. Такъв е тоя нов Кмичиц… Опознай го и го обикни, защото заслужава това!

Пан Володиовски замърда жълтите си мустачки и не знаеше какво да каже, а кралят добави:

— И знай, че той не само не е обещавал нищо на княз Богуслав, но пръв се е хвърлил да му отмъщава за техните действия, като го е отвлякъл и искал да го предаде във ваши ръце.

— И нас ни предупреди за княза вилненски воевода! — извика малкият рицар. — Някакъв ангел ли промени така ваша милост?

— Прегърнете се! — каза кралят.

— Аз обикнах веднага ваша милост! — обади се пан Кмичиц.

И двамата паднаха в прегръдките си, а кралят гледаше това и според обичая си току издуваше уста от задоволство. А Кмичиц така сърдечно стискаше малкия рицар, че чак го вдигаше нагоре като котка и не го сложи скоро обратно на крака.

После кралят излезе за всекидневното съвещание, защото и двамата коронни хетмани бяха дошли в Лвов, за да организират там войската и после да я поведат на помощ на пан Чарнецки и на конфедератските части, които действаха из страната под командването на разни предводители. Рицарите останаха сами.

— Ела, ваша милост, в моята квартира — каза Володиовски. — Ще намериш там пановете Скшетуски и пан Заглоба, които с удоволствие ще чуят това, което ни каза негово величество кралят. Там е и пан Харламп.

Но Кмичиц пристъпи към малкия рицар със силно безпокойство на лицето.

— Много ли хора намерихте при княз Радживил? — попита той.

— От офицерите само Харламп беше при него.

— Не питам за военните, за Бога!… А от жените?…

— Отгатвам за кого е дума — отвърна малкият рицар и се изчерви леко. — Княз Богуслав е отвел панна Билевичувна в Тауроги.

При тия думи лицето на Кмичиц се промени съвсем; най-напред стана бледо като пергамент, после червено, после още по-бяло, отколкото по-рано. Отначало не намери думи, а само пръхтеше с ноздри и поемаше въздух, който изглежда, че не му стигаше в гърдите. После се хвана с две ръце за слепите очи, почна да тича като обезумял по стаята и да повтаря:

— Горко ми, горко, горко!

— Ела, ваша милост! Харламп ще ти разкаже по-добре всичко, защото е бил там — каза Володиовски.

Двамата рицари излязоха от кралската резиденция и тръгнаха мълчаливи. Володиовски не искаше да говори, Кмичиц не можеше, понеже го разкъсваше болка и ярост; те си пробиваха път през навалицата, която се бе струпала по улиците поради вестта, че първата татарска част от обещаната от хана помощ на краля е пристигнала и предстои да влезе в града, за да се представи на краля. Малкият рицар вървеше напред. Кмичиц тичаше като замаян след него с калпак, нахлупен върху очите си, и блъскаше хората по пътя.

Едва когато излязоха на по-просторно място, пан Михал хвана Кмичиц за китката на ръката и каза:

— Овладей се, ваша милост!… С отчаяние нищо не ще постигнеш!…

— Аз не се отчайвам — отговори Кмичиц, — но ми е нужна неговата кръв!

— Можеш да бъдеш сигурен, че ще го намериш между приятелите на отечеството!

— Толкова по-добре! — каза пан Анджей трескаво. — Но ако ще би да го намеря дори в черква…