Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

А той, сякаш за да изпълни думите на песента, предаде командването в Краков на енергичния Виртц, а сам се запъти бързо за Елблонг, където шведският крал пребиваваше заедно с кралицата, като прекарваше времето си в пиршества и се радваше в сърцето си, че е станал владетел на такова прекрасно кралство.

В Лвов пристигнаха и съобщения за падането на Тикочин и зарадваха умовете. Удивително беше, че за това се заговори, преди да дойде какъвто и да било куриер. Не бяха единодушни само по едно: дали князът вилненски воевода е умрял, или е в плен; твърдеше се обаче, че пан Сапеха начело на значителна сила е напуснал вече Подлесието и е влязъл в Люблинското воеводство, за да се присъедини към хетманите, и че по пътя бие шведите, а силите му растат с всеки изтекъл ден.

Най-сетне от самия него пристигнаха пратеници, и то голям брой, защото воеводата бе изпратил ни повече, ни по-малко, а цяла хоронгва на разположение на краля, като с това искаше да окаже чест на владетеля и да осигури особата му срещу всички възможни опасности, а може би, за да издигне чрез това значението си.

Хоронгвата командваше младият полковник Володиовски, добре познат на краля, затова Ян Казимеж заповяда да му се представи веднага и като притисна главата му до себе си, каза:

— Здравей, славни войнико! Много вода изтече, откак се загубихме от очи. Като че ли последен път те видяхме при Берестечко, цял потънал в кръв.

Пан Михал се наведе до коленете на владетеля и отговори:

— И по-късно във Варшава, милостиви господарю, бях в замъка с днешния киевски кастелан.

— И продължаваш да служиш? Не ти ли се е доискало да се порадваш на домашна почивка?

— Жечпосполита беше в нужда, а при тия бури пропадна и това, което имах. Нямам къде глава да подслоня, милостиви господарю, но не се оплаквам, понеже мисля, че първата длъжност на войника е да служи на короната и отечеството.

— Де да имаше повече такива! Де да имаше повече… Тогава неприятелят нямаше да се разполага така. Ще даде Бог, ще дойде време и за награди, а сега казвай какво направихте с вилненския воевода?

— Вилненският воевода е пред Божия съд. Издъхнал тъкмо когато тръгнахме на последна атака.

— Как стана това?

— Ето изложението на витебския воевода — каза пан Михал. Кралят взе писмото и го зачете, но едва започна и прекъсна веднага:

— Лъже се пан Сапеха — каза той, — като пише, че великият литовски жезъл vacat 48 48 Свободен е, незает е (лат.). — Бел.прев. ; не vacat, защото го давам на него.

— Няма по-достоен от него — отговори пан Михал — и цялата войска ще бъде благодарна до смъртта си на ваше кралско величество за тая постъпка.

Кралят се усмихна на тая простодушна войнишка фамилиарност и зачете по-нататък.

След малко въздъхна…

— Радживил можеше да бъде най-прекрасният бисер в тая славна корона, ако гордостта и заблужденията, които изповядваше, не бяха изсушили душата му… Но станалото станало! Неизповедими са Божиите присъди!… Радживил и Опалински… почти в едно и също време… Съди ги, Господи, не според техните грехове, а според твоето милосърдие.

Настана мълчание, след което кралят продължи да чете.

— Ние сме благодарни на пан воеводата — каза той, като свърши, — че ни изпраща цяла хоронгва начело с най-големия, както пише, рицар. Но тук аз съм в безопасност, а рицари, особено такива, сега са най-потребни на бойното поле. Починете си малко, а след това ще ви изпратя в помощ на пан Чарнецки, защото навярно срещу него ще бъде насочен най-силният удар.

— Доста вече сме почивали при Тикочин, милостиви господарю — обади се малкият рицар разпалено, — сега може би ще трябва само да поохраним малко конете, а колкото за нас, бихме могли да тръгнем още днес, защото с пан Чарнецки ще има неописуеми удоволствия!… Голямо щастие е да гледа човек лицето на нашия милостив господар, но бързаме и при шведите.

Кралят засия. Бащинска доброта се отрази на лицето му и той каза, като гледаше със задоволство огнената фигура на малкия рицар:

— Ти ли, войниче, хвърли пръв полковнишкия си жезъл пред краката на покойния княз воевода?

— Не бях аз първият, ваше кралско величество, но за пръв и дано даде Бог за последен път наруших военната дисциплина.

Тук пан Михал заекна и след малко добави:

— Не можеше другояче!

— Разбира се — каза кралят. — То бяха тежки времена за ония, които разбират войнишкия си дълг, но и послушанието трябва да има свои граници, зад които започва вината. Много ли офицери останаха при Радживил?