Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Кралят призна, освети и потвърди тишовецката конфедерация, сам се присъедини към нея и взе ръководството на всички работи в неуморимите си ръце; той работеше от сутрин до късна нощ, като мислеше повече за доброто на Жечпосполита, отколкото за собствената си почивка, за собственото си здраве.

Но това още не беше краят на неговите усилия; защото той беше решил да сключи от свое име и от името на съсловията такъв съюз, който не би могла да победи никоя земна сила и който в бъдеще би послужил за подобряване положението на Жечпосполита.

Най-после тоя миг дойде.

Тайната трябва да се беше промъкнала от сенаторите до шляхтата, а от шляхтата до простолюдието, защото от сутринта се приказваше, че през време на богослужението ще стане нещо важно, че кралят ще даде някакви тържествени обещания. Говореше се за подобряване положението на селяните и за конфедерация с небето; други обаче твърдяха, че това са небивали неща, за които няма примери в историята, но любопитството беше възбудено и всички очакваха нещо.

Денят беше студен, светъл, дребни снежинки летяха из въздуха и блестяха като искри. Селската пехота от Лвовско и от Жидачовска околия, със сини полушубки и златни шнурове, както и половин унгарски полк се строиха в дълга редица пред катедралата с мускети при нозе; пред тях се разхождаха като пастири офицери с пръчки в ръка. Между двата шпалира течеше като река към черквата пъстра тълпа. Най-напред вървяха шляхтата и рицарите, зад тях градският съвет с позлатени огърлици на шиите и със свещи в ръце, водени от кмета, прочут в цялото воеводство лекар, облечен с тога от черно кадифе и с барета; след съвета вървяха търговците, а между тях много арменци със зелени, обшити със злато кръгли шапчици на глава и с широки източни халати. Ако и да бяха от друго вероизповедание, те вървяха заедно с останалите като представители на съсловието. След търговците се движеха еснафите със знамена, а именно: месари, хлебари, обущари, златари, леяри, железари, оръжейници, кожари, производители на медовина и каквито още ги имаше; избрани хора от всеки еснаф вървяха след своето знаме, носено от най-представителния между всички по хубост знаменосец. След тях вече вървяха разни братства и простолюдието със сиви дрехи, кожуси, клашници, аби, жители на предградията, селяни. Не спираха никого, докато черквата не се напълни плътно с хора от всички съсловия и от двата пола.

Най-после почнаха да пристигат и карети, но те отминаваха главната врата, понеже за краля, епископите и сановниците имаше отделен вход, по-близо до главния олтар. Всеки момент войската вземаше за почест, после войниците спущаха мускетите при нозе и духаха по измръзналите си ръце, като изхвърляха от гърдите кълба пара.

Пристигна кралят заедно с нунция Видон, после гнезненският архиепископ с княз Чарториски, после краковският епископ, лвовският архиепископ, великият коронен канцлер, много воеводи и кастелани. Всички те изчезваха в страничната врата, а техните карети, придворни, коняри и всякакъв род дворцови хора образуваха нещо като нова войска отстрани на катедралата.

Литургията отслужваше папският нунций Видон, облечен върху пурпура с бяла мантия, обшита с бисери и злато.

За краля беше направено място за коленичене между главния олтар и седалките за духовниците и първенците, а отпред беше постлан турски килим. Седалките за духовниците заеха епископите и светските сенатори.

Разноцветните светлини, които влизаха през прозорците, заедно със светлината на свещите, от които олтарът сякаш гореше, падаха върху сенаторските лица, скрити в сянката на столовете за духовници, върху белите бради, великолепните фигури, златните огърлици, кадифетата и виолетовия цвят. Човек би казал: римски сенат — такова величие и внушителност имаше в тия старци; тук-таме всред престарелите глави се вижда лице на сенатор-воин, тук-таме блясва светлата главица на млад пан; всички очи са впити в олтара, всички се молят; светят и се люшкат пламъчетата на свещите; димът от кадилниците се вие и кълби всред блясъците. От другата страна на троновете черквата е претъпкана с глави, а над главите дъгата от пъстри знамена блести като дъга от цветя.

Негово величество крал Ян Казимеж падна според обичая ничком на пода и се прекланяше пред Божието величие. Най-после нунцият извади от дарохранителницата чашата и се приближи с нея до столчето за коленичене на краля. Тогава кралят стана със светло лице, разнесе се гласът на нунция: „Ecce Agnus Dei“ 47 47 Ето агнеца Божий (лат.). — Бел.прев. … и кралят се причести.