Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Най-сетне се чуха смесени гласове, после се разнесе звън на шпори и тропот на многобройни стъпки; вратата на залата се отвори широко и вътре нахлуха войници.

Светло стана от голите саби и все повече рицари с шлемове, гугли, калпаци навлизаха през вратата. Мнозина носеха фенери в ръце, светеха с тях и пристъпваха предпазливо, при все че в залата и без това беше светло от огъня.

Най-сетне от тълпата изскочи малък рицар, целият с емайлирани доспехи, и викна:

— Къде е вилненският воевода?

— Тук! — каза Харламп и посочи тялото върху софата. Пан Володиовски погледна и каза:

— Мъртъв!

— Умрял! Умрял! — понесе се от уста на уста. — Предателят и продажникът не е жив!

— Да — каза Харламп мрачно. — Но ако поругаете тялото му и го съсечете със сабите си, ще сторите зле, защото преди смъртта си той призоваваше пресветата Дева и нейния образ държи в ръка!

Тия думи направиха силно впечатление. Виковете замлъкнаха. Вместо това войниците започнаха да се приближават, да обграждат софата и да разглеждат покойника. Които имаха фенери, светеха с тях в очите му, а той лежеше грамаден, мрачен с хетманското величие върху лицето и със студената сериозност на смъртта.

Войниците се приближаваха последователно, а между тях и офицерите. Дойдоха Станкевич, двамата Скшетуски, Хороткевич, Якуб Кмичиц, Оскерко и пан Заглоба.

— Вярно!… — каза пан Заглоба с тих глас, сякаш се страхуваше да не събуди княза. — Пресветата Дева държи в ръцете и блясък пада от нея върху лицето му…

Като каза това, той свали калпака си от главата. В същия миг и всички други свалиха шапки. Настана мълчание, пълно с почит, прекъснато най-сетне от Володиовски, който каза:

— Ах, той е вече пред Божия съд и хората не могат да искат нищо от него!

После се обърна към Харламп:

— Но ти, нещастнико, защо ти се отрече от отечеството и краля заради него?

— Дайте го тук!… — обадиха се веднага няколко гласа. Тогава Харламп стана, извади сабята си и я хвърли със звън на земята.

— Ето ме, съсечете ме! — каза той. — Не го напуснах заедно с вас, когато беше силен като крал, а после не беше достойно да го напускам, когато беше в мизерия и никой не остана при него. Ех! Не напълнях аз на тая служба, три дни вече не съм слагал нищо в уста и краката ми се олюляват… Но аз съм в ръцете ви, съсечете ме! Защото признавам и това… — тук гласът на пан Харламп затрепера — че го обичах…

При тия думи той се олюля и щеше да падне, ако Заглоба не му отвори прегръдките си, хвана го, задържа го, после викна:

— За Бога! Дайте му да яде и пие!…

Това допадна на сърцата на всички, та взеха пан Харламп под ръце и веднага го изведоха от стаята. После и войниците започнаха да я напускат един по един, като се кръстеха набожно.

На път за квартирата пан Заглоба обмисляше нещо в ума си, колебаеше се, покашляше, най-сетне дръпна пан Володиовски за дрехата.

— Пане Михале! — каза той.

— Какво има?

— На мене вече ми мина гневът към Радживил, покойникът си е покойник!… От сърце му прощавам, че искаше главата ми.

— Той е пред небесния съд! — отговори Володиовски.

— Именно! Именно!… Хм! Ако можеше това да му помогне, бих дал и за литургия, защото ми се струва, че работата му горе е спукана.

— Бог е милостив!

— Че е милостив, милостив е, но и той не може да гледа еретиците без отвращение. А Радживил е не само еретик, ами и предател. Там е работата!

Сега пан Заглоба вдигна глава и загледа към небето.

— Страх ме е — каза той след малко — да не би някой швед, от тия, които се вдигнаха във въздуха, да падне на главата ми, понеже е сигурно, че няма да ги приемат на небето!

— Добри момчета! — каза пан Михал с признание. — Предпочетоха да загинат, отколкото да се предадат. Малко такива войници има по света!

После продължиха пътя си всред мълчание; внезапно пан Михал се спря.

— Билевичувна не беше в замъка — каза той.

— Отде знаеш?

— Питах ония пажове. Богуслав я взел в Тауроги.

— Ой! — каза Заглоба. — Това е все едно да повериш на вълк коза. Но то не е твоя работа, на тебе ти е предназначена оная костилка!

От момента, когато кралят дойде в Лвов, градът се превърна във фактическа столица на Жечпосполита. Заедно с краля пристигнаха повечето епископи от цялата страна и всички ония светски сенатори, които не служеха на неприятеля. Издадените lauda 45 45 Постановления (лат.). — Бел.прев. призоваха под оръжие и шляхтата от Русинското и съседните му воеводства и тя се яви масово и въоръжена; това стана много лесно, понеже шведите изобщо не бяха влизали по тия места. Очите и сърцата растяха при вида на това всеобщо опълчение, защото то никак не приличаше на велкополското, което оказа толкова слаба съпротива на неприятеля при Уйшче. Напротив, тук прииждаше страшна и войнствена шляхта, от дете научена да язди кон и да воюва поради постоянните нападения на дивите татарски маси, свикнала с кръвопролитията и пожарищата, която владееше по-добре сабята, отколкото латински. А и неотдавна я беше обучила буната на Хмелницки, която продължаваше непрекъснато цели седем години, така че всред тая шляхта нямаше човек, който да не е бил в огъня толкова пъти, колкото му бяха годините. Все нови и нови отряди пристигаха в Лвов. Едни идеха от пропастните Бешчади, други от бреговете на Прут, Днестър и Серет; всички, които се бяха заселили по лъкатушните притоци на Днестър, които живееха край широкия южен Буг, които селският бунт не беше заличил от лицето на земята край Синюха, които се бяха задържали край татарските граници — всички те бързаха сега към лвовската крепост в отговор на призива на владетеля, за да тръгнат оттам срещу непознатия още неприятел. Прииждаше шляхта от Волин и от още по-далечните воеводства — такава омраза беше разпалила във всички души страшната вест, че неприятелят е вдигнал светотатствена ръка срещу покровителката на Жечпосполита в Ченстохова.