Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Обсадата отиваше към края си.

Вестта за заминаването на пан Сапеха в същата минута проникна през стените, но надеждата, че поради неговото заминаване неприятелят ще се откаже от военните действия, трая късо време, защото, напротив — в пешите полкове се забелязваше някакво необикновено движение. Няколко дни обаче минаха доста спокойно, понеже намерението да вдигнат във въздуха портата не можа да се осъществи, но дойде 31 декември, когато само наближилата нощ можеше да попречи на обсадителите, защото беше явно, че те готвеха нещо срещу замъка — ако не атака, най-малкото ново артилерийско обстрелване на повредените стени.

Денят отиваше към залез. Князът лежеше в така наречената „рогова“ зала, която се намираше в западната част на замъка. В огромната камина горяха цели смолести борови дънери и хвърляха живи отблясъци по белите и доста голи стени. Князът лежеше възнак на турска софа, преместена нарочно в средата на залата, за да може топлината на огъня да достига до него. По-близо до камината, малко в сянка, върху килим спеше пажът, а около княза седяха и дремеха на столове пани Якимовичова, някога надзирателка на женското отделение в Кейдани, другият паж, лекарят и едновременно княжески астролог, и Харламп.

Последният не беше напуснал княза, при все че от по-раншните военни при него беше останал почти само той. Горчива служба беше това, защото сърцето и душата на стария офицер се намираха отвъд тикочинските стени, в стана на Сапеха, обаче той стоеше вярно при някогашния вожд. Бедният войник беше отслабнал от глад и усилия като скелет. От лицето му беше останал само носът, който сега изглеждаше още по-голям, и мустаците като метли. Облечен беше с пълно въоръжение, броня, нараменници, мрежа за главата от телени брънки, която се спускаше върху раменете му. Железни колчани светеха на лактите му, защото току-що се беше върнал от стените, на които беше излязъл преди малко, за да види какво става, и където всеки ден търсеше смъртта си. А сега задряма от умора, макар че князът хъркаше страшно, сякаш бе започнал да агонизира, и въпреки че вятърът виеше и свиреше навън.

Внезапни, кратки тръпки взеха да разтърсват грамадното тяло на Радживил и той престана да хрипти. Тия, които го обграждаха, се събудиха веднага и го загледаха втренчено, а после се спогледаха един друг.

Но той каза:

— Сякаш някой слезе от гърдите ми: по ми е леко… После обърна малко глава и загледа внимателно към вратата, накрай се обади:

— Харламп!

— Слушам ваше княжеско височество.

— Какво търси тук Стахович?

Краката на бедния Харламп се разтрепераха, защото колкото той беше безстрашен в боя, толкова бе и суеверен, та се огледа бързо и каза със сподавен глас:

— Стахович не е тук. Ваше княжеско височество заповяда в Кейдани да бъде разстрелян.

Князът затвори очи и не отговори нито дума. Някое време се чуваше само жалният и провлечен вой на вихъра.

— Човешки плач се чува в тоя вихър — каза отново князът и отвори очи с пълно съзнание. — Но аз не съм довел нито шведите, нито Раджейовски.

А когато не отговори никой, добави след малко:

— Той е най-виновен, той е най-виновен, той е най-виновен.

И някакво чувство на облекчение нахлу в гърдите му, сякаш го зарадва припомнянето, че има и по-виновен от него.

Скоро обаче други по-тежки мисли трябва да дойдоха в главата му, защото лицето му потъмня и той повтори няколко пъти:

— Боже! Боже! Боже!

Отново почна да го задушава; започна да хърка още по-страшно, отколкото по-рано.

В това време отвън долетяха отгласи от стрелба с мускети, отначало рядка, после все по-честа, но всред снежната виелица и воя на вихъра те не звучаха особено високо и можеше да се помисли, че това е някакво непрекъснато чукане по портата.

— Бият се! — каза княжеският лекар.

— Както обикновено! — отговори Харламп. — Хората мръзнат в тая виелица, та предпочитат да се бият, за да се стоплят.

— Шести ден вече продължава тоя вихър и сняг — отговори лекарят. — Големи промени ще настъпят в това кралство, защото такива виелици са необикновено нещо!

На тия думи Харламп отговори:

— Дай боже! Нищо по-лошо няма да стане! По-нататъшния им разговор прекъсна князът, който отново се почувства по-добре:

— Харламп!

— Слушам, ваше княжеско височество!

— Дали от слабост ми се струва така или наистина преди няколко дни Оскерко искаше да вдигне във въздуха портата?

— Искаше, ваше княжеско височество, но шведите му отнеха взрива и го раниха леко, а хората на Сапеха бяха отблъснати.