Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Защо да се е оженила! Тя беше още зелена като ряпа, когато я видях, а после, макар и порасла, може и досега да си е останала девственица. След такъв като пан Лонгинус не би могла да вземе какъв да е хлапак… От друга страна, в тия военни времена малцина мислят за женитба.

А пан Михал отговори:

— Ти, ваша милост, я познаваше добре. Тя беше удивително почтена… Но такъв й беше характерът, та не пропускаше някого да не му прониже сърцето… Такава я е създал Господ-Бог. Дори не отминаваше и хората от по-низък произход: например оня лекар на княгиня Гризелда, оня италианец, който се беше влюбил до смърт в нея. Може вече да се е оженила за него и той да я е откарал отвъд морето…

— Не приказвай намерки, пане Михале! — извика пан Заглоба възмутен. — Лекарят, та лекарят… Как може шляхтишка дъщеря, от благородна кръв, да се ожени за човек с такова низко положение?… Веднъж вече ти казах това! То е невъзможно!

— И аз затова й бях сърдит, защото си мислех: тя няма никаква мярка, щом се занася с какви да е хора.

— Предсказвам ти, че ще я видиш пак — каза пан Заглоба. По-нататъшният разговор бе прекъснат от влизането на поручик Токажевич, който преди това служеше в радживиловския полк, но след измяната на хетмана го напусна заедно с другите и сега беше знаменосец в полка на Оскерко.

— Пане полковник — каза той на Володиовски, — ще минираме портите.

— Пан Оскерко готов ли е вече?

— Готов е още от обед и не иска да чака, понеже изглежда, че нощта ще бъде тъмна.

— Добре тогава — каза Володиовски, — ще отидем да видим и ще заповядам на хората да застанат готови с пушки, та да не би да изскочат иззад портите. Пан Оскерко сам ли ще минира?

— Да… Лично той… Но и много доброволци отиват с него.

— Ще отида и аз! — каза Володиовски.

— И ние! — извикаха двамата Скшетуски.

— Ех, жалко, че старите ми очи не виждат в тъмното — обади се пан Заглоба, — иначе не бих дал да отидете сами… Но какво да се прави! Щом се смрачи, вече и със сабята не мога да умеря… Денем, денем на слънце, още обичам да изляза на бойното поле. Дайте ми най-силните шведи, само че след пладне!

— А аз ще отида — каза арендаторът от Вонсош, като си помисли. — Когато вдигнат портата във въздуха, сигурно войската ще се втурне масово в атака, а там, в замъка, сигурно има големи богатства в мебели и скъпоценности.

Излязоха всички, защото на двора вече се здрачаваше; в квартирата остана само пан Заглоба, който се ослушваше някое време как снегът хръска под краката на отдалечаващите се; след това започна да вдига една след друга стъклениците и да гледа на светлината от огнището дали е останало още нещо в някоя.

А другите вървяха към замъка в полумрака и при вятъра, който долетя от север и духаше все по-силно, виеше, фучеше и носеше със себе си облаци разбит на прах сняг.

— Хубава нощ за залагане на мина! — каза Володиовски.

— Но и за нападение от замъка — отговори пан Скшетуски. — Трябва да си отваряме очите и мускетарите да са готови.

— Дано даде Бог — каза пан Токажевич — при Ченстохова да има още по-голяма виелица. Все пак на нашите между стените е по-топло… Но колко шведи биха измрели по постовете. Трастя ix мати мордовала. 42 42 Дано треска майките им умори (укр.). — Бел.прев.

— Страшна нощ! — каза пан Станислав. — Чувате ли, ваша милост панове, как вие, сякаш татари летят като вятър в атака?

— Или сякаш дяволите пеят requiem 43 43 Вечен покой — първите думи на молитва за умрели. — Бел.прев. на Радживил — добави Володиовски.

А в замъка няколко дни по-късно големият предател също гледаше мрака, който падаше върху снежните савани, и слушаше воя на вихъра.

Лампата на живота му догаряше бавно. Тоя ден след обед той още беше се движил, още бе гледал от бойниците към шатрите и дървените бараки на войските на Сапеха; но след два часа така му прилоша, че трябваше да го внесат вътре.

Той се беше променил до неузнаваемост от онова време в Кейдани, когато се стремеше към короната. Косата му беше побеляла, около очите му се бяха образували червени торбички, лицето му бе увиснало и подпухнало, та изглеждаше още по-грамадно, но то беше лице вече на полутруп, нашарено със синкави петна и страшно със своя израз на адски страдания.

И все пак, макар че животът му можеше да се пресметне едва ли не на часове, той бе живял повече, отколкото трябваше, понеже беше надживял не само вярата в себе си, в своята щастлива звезда, не само надеждите и намеренията си, но също така и дълбокото си падение, та когато погледнеше към дъното на тая пропаст, в която се беше търколил, сам не можеше да си повярва. Всичко го беше излъгало: събитията, сметките, съюзниците. Той, за когото не беше достатъчно да бъде най-силният полски пан, княз на римската държава, велик хетман и вилненски воевода, той, на когото цяла Литва не задоволяваше желанията и алчността, сега беше затворен в един тесен замък, където го чакаше само смърт или пленничество. И той гледаше всеки ден към вратата, за да види коя от тия две страшни богини ще влезе първа, за да вземе душата му и полуразпадналото се вече тяло.