Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Двамата Скшетуски се уплашиха от това му намерение, а Володиовски викна:

— Едва се събра малко войска при най-големи усилия на воеводата, едва се създаде някаква сила за защита на Жечпосполита и вече размирничеството на някого иска да разкъсва хоронгвите, да довежда до непослушание. Много би платил Радживил за такъв съвет, защото това е вода в неговата воденица. Как не те е срам, ваша милост, дори да приказваш такива неща!

— Да не се казвам Заглоба, ако не направя това! — отвърна Заглоба.

— Вуйчо ще го направи! — добави Рох Ковалски.

— Мирно ти, конска главо! — изгърмя пан Михал към него. Пан Рох облещи очи, затвори уста и се изправи веднага. Тогава Володиовски се обърна към пан Заглоба.

— А аз да не се казвам Володиовски, ако един човек от моя полк тръгне с ваша милост, а щом искаш да разваляш войската, тогава ще ти кажа, че пръв ще се хвърля срещу твоите привърженици!

— Поганино, мръсен турчин такъв! — отвърна Заглоба. Как така? Ще се хвърлиш срещу рицарите на пресветата Дева? Готов ли си? Добре! Познавам те! Да не мислите, ваша милост панове, че той мисли за войските или за дисциплината? Не! Само че е надушил Билевичувна зад стените на Тикочин. За частни интереси и произволи не ще се поколебаеш да се отречеш от най-правото дело! Ти си готов да подскачаш около момичето, да пристъпваш от крак на крак и да гориш по него! Но дума да не става! Аз ще се погрижа там да те изпревари по-добър, дори същият оня Кмичиц, защото и той не е по-лош от тебе.

Володиовски погледна насъбраните, като ги вземаше за свидетели колко несправедливо се постъпва с него. После така се намръщи, та помислиха, че ще избухне в гняв, но понеже и той беше вече здравата пийнал, внезапно се разчувства.

— Ето ми наградата! — викна той. — От дете служа на отечеството, сабята не изпускам от ръка! Нямам нито къща, ни жена, ни деца, сам човек стърча като копие нагоре с главата. Най-благородните мислят за себе си, а аз не съм имал друга награда освен раните по кожата си и на това ме обвиняват, че съм мислил за личните си работи, едва ли не ме нарекоха предател.

След тия думи той зарони сълзи по жълтите си мустачки, а пан Заглоба омекна веднага, разгърна ръце и викна:

— Пан Михале! Много те онеправдах. На палача заслужавам да бъда предаден, че обидих такъв изпитан приятел!

И като паднаха в прегръдките си, започнаха да се целуват и да се притискат до гърдите, след което продължиха да пият в чест на помирението си, а когато вече мъката се изпари значително от сърцата им, Володиовски каза:

— И нали няма да разваляш войската, да въвеждаш произвол, да даваш лош пример?

— Няма, пан Михале! За тебе ще направя това!

— А като даде Бог да превземем Тикочин, тогава кой го интересува какво търся аз зад стените? Кой ще посмее да се шегува с мене, а?

Поразен от тоя въпрос, пан Заглоба почна да тика края на мустака си в устата и да го гризе със зъби, накрай каза:

— Не, пан Михале, ти си ми най-мил от всичко на света, но избий Билевичувна от главата си.

— Защо? — попита пан Володиовски учуден.

— Тя е хубава, assentior 41 41 Съгласен съм (лат.). — Бел.прев. — каза Заглоба, — но е висока на ръст и между вас няма никаква хармония. Освен ако й кацаш на рамото като канарче и кълвеш захар от устата й. Тя би могла също така да те носи на ръкавицата си като крагуй и да те пуска срещу всякакъв неприятел, защото макар да си малък, но си лют като стършел.

— Пак ли започваш, ваша милост? — каза пан Володиовски.

— Като съм започнал, дай ми и да свърша: едно момиче има лика-прилика на тебе, и то е именно оная костилка… как й беше името? Тая, за която покойният Подбипента искаше да се жени?

— Ануша Борзобогата-Крашенска! — възкликна пан Ян Скшетуски. — Ами че това е някогашната любов на Михал!…

— Същинско елдово зрънце, а пък хубаво беше, зверчето му, като кукличка — каза пан Заглоба и замляска с устни.

Сега пан Михал започна да въздиша и да повтаря това, което казваше винаги когато някой споменеше за Ануша.

— Какво ли става сега с нея, горкичката?… Ех, ех! Да можеше да се намери!

— И вече не би я изпуснал от ръцете си… И добре би сторил, защото при твоята влюбчивост, пан Михале, може да се случи да те пипне първата коза, която ти попадне, и да те превърне на козел. За Бога, през целия си живот не съм виждал друг толкова влюбчив като тебе. Трябвало е да се родиш петел, сметта да ровиш край къщи и да викаш на качулатките: „Ко, ко, ко!“

— Ануша! Ануша! — повтаряше пан Володиовски размечтан. — Де да ми я изпрати Бог!… Но може би тя вече не е жива или се е оженила и има деца…