Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

От неговите имоти, от неговите обширни земи и староства доскоро можеше да се създаде самостоятелно кралство, но днес той не беше господар дори на тикочинските стени.

Само преди няколко месеца още преговаряше със съседните крале — днес един шведски капитан слушаше нетърпеливо и пренебрежително неговите заповеди и дръзваше да подчинява волята му на своята.

Когато войската го напусна, когато от магнат и пан, който тресеше страната, стана безсилен бедняк, който сам се нуждаеше от спасение и помощ, Карл Густав го презря. Той би издигал до небесата един могъщ помощник, но се отказа гордо от молителя.

Както някога разбойникът Костка Наперски беше обсаждан в Чорщин, така сега него, Радживил, обсаждаха в тикочинския замък. И кой го обсаждаше? Сапеха, най-големият му личен враг!

Хванат ли го, ще го повлекат на съд по-лошо, отколкото разбойник, защото ще го съдят като предател.

Напуснаха го роднините, приятелите, близките. Войските заеха именията му, съкровищата, богатствата сякаш се пръснаха в мъглата. И оня пан, оня княз, който някога слисваше френския двор със своето великолепие, който на пиршествата приемаше хиляди шляхтичи, който държеше по десет хиляди души собствена войска, която обличаше, хранеше, сега нямаше с какво да съживи собствените си отпаднали сили и — страшно е да се каже! — той, Радживил, през последните моменти на живота си, почти в смъртния си час, беше гладен!

В замъка отдавна вече липсваше храна, шведският комендант раздаваше съвсем малки дажби от незначителните запаси, а князът не искаше да го моли.

Поне трескавият огън, който ядеше неговите сили, да му беше отнел и съзнанието! Но не! Гърдите се издигаха все по-тежко, дишането се превръщаше в хъркане, подпухналите ръце и крака изстиваха, но въпреки временните бълнувания, въпреки страшните кошмари и привидения, които се нижеха пред очите му, умът му оставаше ясен през повечето време. И тоя княз виждаше цялото си падение, цялата си беда и унизеност, тоя някогашен пълководец-победител виждаше цялото си поражение и страданията му бяха толкова безкрайни, че навярно можеха да се сравнят с греховете му.

Защото наред с това както ериниите преследваха Орест, така и него го измъчваха угризенията на съвестта, а никъде по света нямаше такъв храм, където би могъл да се скрие от тях. Те го измъчваха денем, измъчваха го нощем, навън и под покрив; гордостта не можеше нито да ги скрие, нито да ги отблъсне. Колкото по-ниско беше падението му, толкова по-ожесточено го измъчваха. И той преживяваше такива моменти, та късаше собствената си гръд. Когато неприятелите нахлуха от всички страни в родината, когато чуждите народи я съжаляваха за злочестата й съдба, за нейните страдания и пролята кръв — той, великият литовски хетман, вместо да тръгне на бой, вместо да пожертва за нея последната си капка кръв, вместо да смае света като Леонид, като Темистокъл, вместо да заложи последната си дреха като Сапеха, свърза се с един от неприятелите и вдигна светотатствена ръка срещу майка си, срещу собствения си владетел и се окървави с близка, скъпа кръв… Ето всичко, което направи, а сега стои на края не само на позора си, но и на своя живот — и му предстои да дава сметка там, от другата страна… Какво ли го чака отвъд?

Косата му настръхваше при мисълта за това. Защото, когато вдигна ръка срещу родината, сам изглеждаше пред себе си голям в сравнение с нея, а сега всичко се бе променило. Сега той се бе смалил, а Жечпосполита, която се раждаше всред барут и кръв, му се струваше някак си по-голяма и все по-голяма, покрита с тайнствен ужас, пълна със свещено величие, страшна. И тя растеше непрекъснато в очите му, ставаше все по-огромна. Пред нея той се чувстваше прах — и като княз, и като хетман, и като Радживил. Не можеше да разбере какво значи това. Някакви непознати вълни се надигаха около него, носеха се с шум и грохот, наближаваха все повече, трупаха се все по-страшни една над друга и той разбираше, че трябва да потъне, че сто като него биха потънали в тая огромност. Но защо той не бе видял по-рано тая заплаха и тайнствена сила; защо, безумец, се бе вдигнал срещу нея? Когато тия мисли шумяха в главата му, обземаше го страх от тая майка, от тая Жечпосполита, защото не можеше да познае чертите й, толкова добродушни и меки по-рано.

Духът в него се сломяваше и ужас се всели в гърдите му. Понякога мислеше, че го огражда съвсем друга страна, други хора. През обсадените стени се узнаваше всичко, което ставаше в окупираната Жечпосполита, а ставаха странни и поразителни неща. Започваше война на живот и смърт срещу шведите и предателите — толкова по-страшна, защото не беше предвиждана от никого. Жечпосполита започваше да наказва. В това имаше нещо от Божия гняв за обиденото величие.