Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

Когато през стените дойде вестта за обсадата на Ченстохова, калвинистът Радживил се уплаши и страхът вече не излезе от душата му, понеже тъкмо тогава за пръв път забеляза тая тайнствена вълна, която с надигането си щеше да погълне шведите и него; тогава шведското нашествие му се стори не нещастие, а светотатство и неизбежно наказание. Тогава за пръв път завесата падна от очите му и той видя промененото лице на родината, но вече не майка, а кралица, която наказва.

Всички, които й бяха останали верни и й служеха от сърце и душа, се издигнаха и растяха все повече, а който се беше провинил срещу нея — падна.

„Ето защо никой не бива да мисли — казваше си князът — нито за собственото си издигане, нито за издигането на рода си, а трябва на нея да отдаде живота, силите и обичта си?“

Но за него беше късно, той вече нямаше нищо, което да й предложи, понеже пред себе си нямаше бъдеще освен задгробното, пред което трепереше.

Откакто обсадиха Ченстохова, когато от гърдите на просторната страна се изтръгна страшен вик, когато като по чудо в нея се намери някаква странна, досега непознавана и непонятна сила, когато внезапно една тайнствена и — човек би казал — извън тоя свят ръка се вдигна в защита на манастира, ново съмнение се вряза в душата на княза, защото той не можеше да се отърве от страшните мисли, че Бог поддържа противна кауза и противна вяра.

А когато такива мисли шумяха в главата му, той се съмняваше в собствената си вяра и тогава отчаянието му надминаваше дори мярката на неговите грехове.

Падение тук на земята, падение и на душата, мрак, нищожество — ето докъде стигна и ето каква служба достигна, като служеше на себе си.

И все пак в началото на похода си от Кейдани за Подлесието той още беше пълен с надежди. Наистина Сапеха, много по-слаб военачалник, го би на бойното поле, останките от хоронгвите го напущаха, но той се крепеше с мисълта, че всеки ден Богуслав ще му дойде на помощ. Ще долети това младо радживиловско орле начело на пруски, лютерански войски, които не ще преминат към папистите по примера на литовските хоронгви, и тогава двамата ще смажат Сапеха, ще унищожат силите му, ще свършат с конфедератите и ще легнат върху трупа на Литва като два лъва върху трупа на сърна и със самия си рев ще уплашат ония, които биха поискали да им я изтръгнат.

Но времето течеше, силите на Януш се топяха; дори чуждестранните полкове преминаваха към страшния Сапеха; нижеха се дни, седмици, месеци, а Богуслав не идваше.

Най-сетне започна обсадата на Тикочин.

Малкото шведи, които бяха останали при него, се защитаваха геройски, защото преди това се бяха оцапали със страшни жестокости и знаеха, че дори ако се предадат, това не ще ги спаси от отмъстителната ръка на литовците. В началото на обсадата князът още хранеше надежда, че най-сетне може би сам шведският крал ще му дойде на помощ или пък пан Конецполски, който се намираше при Карл начело на шест хиляди души полска конница. Но напразно се надяваше. Никой не мислеше за него, никой не идеше на помощ.

— Богуславе! Богуславе! — повтаряше князът, като ходеше из тикочинските стаи. — Ако не искаш да спасяваш братовчеда си, спасявай поне Радживил!…

Най-сетне, крайно отчаян, княз Радживил реши да направи стъпка, срещу която гордостта му се възмущаваше силно: тоест да моли за помощ княз Михал от Нешвеж.

Писмото му обаче бе хванато по пътя от хора на Сапеха и в отговор витебският воевода изпрати на Януш писмо на княз Михал, което той беше получил преди седмица.

Януш намери в него следния откъс:

„Ако до ваше достойнство, мой милостиви пане, са дошли слухове, че аз възнамерявам да отида на помощ на моя роднина, княза вилненски воевода, ти, ваше достойнство, мой милостиви пане, не вярвай, защото аз държа само с ония, които искат да останат докрай верни на отечеството и на нашия владетел и желаят да възстановят някогашната свобода на тая великолепна Жечпосполита. От мене няма да излезе нищо, което да даде повод да се мисли, че искам да закривам предателите от заслуженото и справедливо наказание. Богуслав също няма да дойде, защото чувам, че електорът предпочита да мисли за себе си и не иска да разделя силите си, а quod attinet Конецполски, той навярно ще бъде кандидат за вдовицата и за да овдовее тя, на него му изнася князът воевода да свърши час по-скоро.“

Това писмо, адресирано до Сапеха, отне и последната надежда на нещастния Януш и не му оставаше нищо друго, освен да чака да го постигне неизбежната участ.