Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Но за нас е време да помислим за всеобщата война и желая да чуя мненията на ваши милости по тоя въпрос.

В момента, когато кралят казваше, че може би вилненският воевода вече стои пред Божия съд, той сякаш говореше с пророчески дух, защото по онова време въпросът с Тикочин беше вече решен.

На 25 декември витебският воевода пан Сапеха беше вече толкова уверен в превземането на Тикочин, че замина за Тишовце, като възложи на пан Оскерко да ръководи по-нататък обсадните действия. Но поръча да го чакат за последната атака, понеже щеше скоро да се върне; после събра по-видните офицери и им каза следното:

— До мене стигнаха слухове, че някои офицери възнамеряват веднага след превземането на замъка да съсекат княза вилненски воевода… Затова заявявам на ваши милости, че ако замъкът се предаде в мое отсъствие, което е твърде възможно, най-строго забранявам да се посяга на живота на княза. Вярно е, че аз получавам писма от такива особи, за които вие дори не сънувате със заповед да не го оставям жив, когато го хвана… Но аз не искам да слушам такива заповеди не поради някакво съчувствие, защото предателят не го заслужава, но понеже нямам право над живота му и предпочитам да го изправя на съд пред сейма, та потомството да има пример, че нито високият произход, нито служебното положение могат да изкупят такава измяна и провинение и да запазят от наказание.

В тоя смисъл говори воеводата, само че още по-дълго, понеже наред с многото положителни качества имаше и слабостта да се смята за оратор, при всеки случай да се изразява нашироко, да слуша с наслада собствените си думи и да притваря очи при всяка по-сполучлива сентенция.

— Тогава навярно ще трябва да накисна добре дясната си ръка във вода — отвърна пан Заглоба, — че страшно ме сърби… Все пак ще кажа само това, че ако аз попаднех в ръцете на Радживил, надали би чакал до залез-слънце за главата ми. Той знае добре кой стана до голяма степен причина да го напусне войската му; знае добре кой го скара дори с шведите… Но пък аз не зная защо трябва да бъда по-снизходителен към него, отколкото той към мене.

— Защото не ти си командир и трябва да слушаш — отговори воеводата натъртено.

— Вярно е, че трябва да слушам, но понякога е добре и Заглоба да послушат… И смело казвам, че ако Радживил ме беше послушал, когато го увещавах да застане в защита на отечеството, днес не щеше да бъде в Тикочин, а на бойното поле начело на всички литовски войски.

— Нима ти, ваша милост, смяташ, че жезълът е в лоши ръце?

— Това не бих могъл да кажа, понеже сам го вложих в тия ръце. Нашият милостив господар Joannes Casimirus трябва само да потвърди избора ми, нищо повече.

При тия думи воеводата се усмихна, понеже обичаше пан Заглоба и шегите му.

— Пане брате — каза той, — ти направи бъзе и коприва Радживил, ти ме направи мене хетман… и всичко е твоя заслуга. Позволи ми сега да замина спокойно за Тишовце, та и Сапеха да заслужи с нещо пред отечеството.

Пан Заглоба се хвана за кръста с две ръце, замисли се за малко сякаш обмисляше дали да позволи или да не позволи; най-после светна с единственото си око, кимна с глава и каза важно:

— Заминавай спокойно, ваша милост.

— Да те възнагради Бог за позволението! — отговори воеводата, като се смееше.

Другите офицери запригласяха на вожда със смях, а той наистина започна да се готви за път, понеже каляската вече стоеше готова под прозорците; сбогува се с всички, като на всекиго даде инструкция какво трябва да прави през неговото отсъствие; най-сетне се приближи до пан Володиовски и каза:

— Ваша милост, в случай че замъкът се предаде, ти ще отговаряш пред мене за здравето и живота на воеводата, на тебе поверявам тая задача.

— Тъй вярно! Косъм няма да падне от главата му! — отговори малкият рицар.

— Пан Михале — обърна се към него пан Заглоба след заминаването на воеводата, — интересно кои са тия особи, които настояват пред нашия Сапьо да не оставя жив Радживил, когато го хване!

— Откъде да знам! — отговори малкият рицар.

— С други думи, каквото не ти каже на ухото чужда уста, собственият ум няма да ти го пошепне. Това е вярно! Но те трябва да са някакви знатни личности, щом могат да заповядват на воеводата.

— Може би самият крал?

— Кралят? Него куче ако го ухапе, веднага ще му прости, а ще заповяда и да му дадат парче сланина. Такова му е сърцето!

— Няма да се препирам по това с ваша милост, но все пак разправяха, че страшно се е заканил на Раджейовски.