Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— В Тикочин намерихме само един от офицерите, пан Харламп, който не напусна княза веднага, а после не искаше да го изостави, когато беше в тежко положение. Но само съжаление го държеше при княза, защото вроденото му чувство го тласкаше към нас. Едва успяхме да го поохраним, такъв глад е бил там, а той отгоре на това е делил от залъка си, за да нахрани княза. Сега дойде тук, в Лвов, за да моли милост от ваше кралско величество, а и аз падам пред краката ти за него, милостиви господарю, защото той е дисциплиниран човек и добър войник.

— Нека дойде тук — каза кралят.

— Той има също така да съобщи важно нещо на ваше кралско величество, моя милостив господар, което бил чул от устата на княза Богуслав в Кейдани и което се отнася до живота и сигурността на свещената за нас особа на ваше кралско величество.

— Дали не е за Кмичиц?

— Тъй вярно, милостиви господарю!…

— А ти познаваше ли Кмичиц?

— Познавах го и съм се бил с него, но къде се намира сега, това не зная.

— Какво мислиш за него?

— Милостиви господарю, щом той се е заел с такава акция, няма мъки, които да не заслужава, защото това е измет, роден в пъкъла.

— Това не е вярно — каза кралят, — всичко е измислица на княз Богуслав… Но като оставим настрана тоя въпрос, разказвай какво знаеш за тоя човек от миналото му.

— Той винаги е бил голям боец и несравним във военните работи. Както нападаше изневиделица Ховански и с неколкостотин души докарваше в ужас цялата неприятелска сила, това никой друг не би сторил. Цяло чудо, че не му одраха кожата и не я опънаха на барабан! Ако някой по онова време дадеше в ръцете на Ховански самия княз воевода, нямаше така да го зарадва, както ако му направеше подарък от Кмичиц… Така е! Стигна се дотам, че Кмичиц ядеше с лъжиците и вилиците на Ховански, спеше на неговия губер, пътуваше с негови шейни и коне. Но после беше тежък и за своите, вършеше страшни произволи, по примера на пан Лашч можеше да си подплати дрехата с присъдите, а пък в Кейдани вече съвсем затъна.

Тук пан Володиовски разказа подробно всичко, което се беше случило в Кейдани.

Ян Казимеж слушаше жадно, а когато пан Михал най-сетне стигна дотам как пан Заглоба освободил най-напред себе си, а после всички свои другари от радживиловски плен, кралят почва да се хваща за кръста от смях.

— Vir incomparabilis! Vir incomparabilis! 49 49 Несравним мъж (лат.). — Бел.прев. — повтаряше. — А той с тебе ли е?

— Тъй вярно, ваше кралско величество! — отговори Володиовски.

— Тоя шляхтич надмина Одисей! Доведи ми го на трапезата, за да се повеселим, а и пановете Скшетуски заедно с него, но сега разказвай по-нататък какво знаеш за Кмичиц.

— От намерените у Рох Ковалски писма узнахме, че ни откарваха в Бирже на смърт. Князът ни гони още и се мъчеше да ни обгради с войската си, но не успя. Измъкнахме се благополучно… Но не само това. Недалече от Кейдани хванахме Кмичиц и аз заповядах да бъде разстрелян веднага.

— Ой! — каза кралят. — Виждам, че там, у вас, в Литва, е вървяло много бързо!

— Но преди това пан Заглоба заповядал да го претърсят дали не носи някакви писма. И се намерило едно хетманско писмо, от което узнахме, че ако не е бил Кмичиц, нямало да ни откарат в Бирже, а веднага щели сме да бъдем разстреляни в Кейдани.

— Ето, виждаш ли?! — намеси се кралят.

— При това положение не беше редно да посягаме на живота му. Пуснахме го… Какво е правил по-нататък, не зная, но не напусна веднага Радживил. Един Бог знае какъв човек е той… По-лесно е да си създадеш мнение за всеки друг, отколкото за тая луда глава. Той остана при Радживил, после заминал за някъде… И отново ни предупреди, че князът иде от Кейдани. Мъчно може да се отрече, че ни направи голяма услуга, защото, ако не беше това предупреждение, вилненският воевода щеше да нападне изненадана войска и да изтреби хоронгвите поотделно… Сам не зная какво да мисля, милостиви господарю… Ако това, което княз Богуслав е разправял, е клевета…

— Ей сега ще се разбере — каза кралят. И плесна с ръце.

— Повикай тук пан Бабинич — каза той на пажа, който се появи на прага.

Пажът изчезна, а след малко вратата на кралската стая се отвори и на прага застана пан Анджей. Пан Володиовски не го позна веднага — младият рицар беше много променен и блед, понеже още не беше успял да възстанови силите си след последния бой в пролома. Пан Михал го гледаше, без да го познае.

— Чудно нещо! — обади се той най-после. — Ако лицето не беше толкова слабо и ваше кралско величество не каза друго име, аз бих рекъл: пан Кмичиц!