Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— За Бога! Не богохулствай! — прекъсна го бързо малкият полковник.

— Тоя предател ще ме вкара в грях!

Млъкнаха за малко, после пан Кмичиц попита пръв:

— Къде е той сега?

— Може да е в Тауроги, а може и да не е там. Харламп ще знае по-добре.

— Да вървим!

— Вече е близо. Хоронгвата е извън града, а ние тук… И Харламп е с нас.

Изведнъж Кмичиц започна да диша тежко като човек, който се изкачва по стръмна височина.

— Много съм слаб още — обади се той.

— Затова ти е необходимо по-голямо спокойствие, ваша милост, щом ще имаш работа с такъв рицар.

— Веднъж вече имах и ето какво ми остана от нея. При тия думи Кмичиц посочи белега на лицето си.

— Кажи ми, ваша милост, как стана това, понеже негово величество кралят само спомена.

Пан Кмичиц започна да разказва и при все че скърцаше със зъби и чак удари калпака си в земята, мисълта му обаче се откъсна от нещастието и той се поуспокои.

— Знаех, че ваша милост си решителен човек — каза малкият рицар, — но да отвлечеш чак Радживил под носа на неговата хоронгва, това и от ваша милост не съм очаквал.

Така стигнаха до квартирата. Двамата Скшетуски, пан Заглоба, арендаторът от Вонсош и Харламп бяха заети да разглеждат кримските кожухчета, които един търговец татарин бе донесъл да си избират. Харламп познаваше най-добре Кмичиц, та от един поглед го позна, изтърва кожухчето и викна:

— Боже, света Богородице!

— Слава на името Господне! — извика арендаторът от Вонсош.

Но преди всички да се овладеят от удивлението, Володиовски каза:

— Представям на ваши милости ченстоховския Хектор и верен кралски слуга, който е проливал кръвта си за вярата, отечеството и короната.

Сега, когато удивлението стана още по-голямо, благородният пан Михал започна да разказва с буен възторг какво бе чул от краля за заслугите на Кмичиц, а от самия пан Анджей за отвличането на княз Богуслав и най-сетне завърши така:

— Ето защо не само че не е вярно това, което княз Богуслав е разправял за тоя рицар, но, напротив — той няма по-голям враг от пан Кмичиц и затова е отвел панна Билевичувна от Кейдани, та по някакъв начин да си отмъсти на него.

— Тоя рицар спаси и нашия живот, и конфедератските хоронгви предупреди за намеренията на княза воевода — извика пан Заглоба. — При тия заслуги старите му грехове не са нищо! Бога ми! Добре, че той дойде при нас с тебе, пане Михале, а не сам, добре е също, че нашата хоронгва е извън града, защото лауданците са страшно настървени срещу него и преди да каже дума, щяха да го разпорят със сабите си.

— Приветстваме те, ваша милост, от цяло сърце като брат и бъдещ другар по оръжие! — каза Ян Скшетуски.

Харламп чак се хвана за главата.

— Такъв никога няма да затъне! — казваше той. — От всяка вода ще изплува и отгоре на това слава ще изнесе на брега!

— Не ви ли казах аз! — викаше Заглоба. — Щом само го видях в Кейдани, веднага си помислих: това е войник и юначина! И помните, че веднага започнахме да се целуваме. Вярно е, че аз съм причина да пропадне Радживил, но и той помогна. В Билевиче Бог ме вдъхнови, та не допуснах да бъде разстрелян… Ваша милост панове, такъв рицар не бива да се посреща на сухо, за да не помисли, че сме неискрени!

Като чу това, Женджан веднага отпрати татарина с кожухчетата, а сам се залови със слугата около питиетата.

Но пан Кмичиц мислеше само как по-скоро да узнае от Харламп за отвеждането на Оленка.

— Ти беше ли там, ваша милост? — питаше той.

— Аз почти не съм мърдал от Кейдани — отговори Харламп. — Княз Богуслав дойде при нашия княз воевода. На вечерята се беше пременил така, че да те заболят очите, като го гледаш, и се виждаше, че панна Билевичувна му много хареса, защото едва ли не мъркаше от удоволствие като котка, когато я галят по гърба. Но за котката казват, че тогава чете молитва, а княз Богуслав, ако е четял молитва, сигурно за слава на дявола. А пък се умилкваше, а пък се подмазваше, а пък я ухажваше…

— Престани! — каза пан Володиовски. — Преголяма мъка предизвикваш у тоя рицар!

— Напротив! Говори, ваша милост, говори! — извика Кмичиц.

— Тогава на масата Богуслав разправяше — каза Харламп, — че дори за Радживилови не е никакво унижение да се женят за шляхтички и че той самият би предпочел да вземе шляхтичка, отколкото ония княгини, за които го сватосвали техни величества френският крал и кралица, чиито имена не запомних, защото бяха едни такива чудновати, все едно, че някой вика ловните си кучета в горските дебри.