Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

В това време конниците се приближиха и започнаха да минават покрай тях. Най-напред яздеше на пъстър кон мургав, сякаш пушен на комин татарин, който държеше в устата си две свирки. Отметнал глава назад и със затворени очи, той движеше пръсти по тия пищялки и изтръгваше от тях пискливи, остри и толкова бързи тонове, че ухото едва успяваше да ги долови. След него яздеха двама души с тояги в ръце, окичени на горния си край с месингови дрънкулки, и ги тръскаха като бесни; веднага след тях неколцина блъскаха пронизително медни чинели, други биеха барабани, трети свиреха на казашки теорбани 52 52 Подобен донякъде на китара струнен музикален инструмент. — Бел.прев. , а всички, с изключение на свирачите, пееха в съпровод или по-скоро виеха от време на време дива песен, като при това святкаха със зъби и въртяха очи. Подир тая нестройна и дива музика, която преминаваше като гомон 53 53 В народните приказки: шумен поход с музика, животни, растения и камъни. — Бел.прев. пред жителите на Лвов, следваше на коне по четирима души в редица цялата част от около четиристотин души.

Това беше наистина отбран отряд за показ и в чест на полския крал, изпратен на негово разположение от хана като начало. Командваше го Акбах Улан, добруджански татарин, значи от най-смелите в боя, стар и опитен боец, много уважаван в татарските селища заради своята храброст и строгост. Сега той яздеше в средата между музиката и отряда, облечен с шуба от червено кадифе, но вече силно избеляла и тясна за грамадната му снага, подплатена с изтъркани кожи от белки. Върху корема си държеше пернач 54 54 Вид полковнишки жезъл на края с топка и пера; перначът е служил и за пропуск при пътуване. — Бел.прев. , какъвто носеха казашките полковници. От студения вятър червеното му лице бе посиняло, а той се клатеше леко на високото седло и от време на време поглеждаше встрани или обръщаше глава към своите татари, сякаш не беше съвсем сигурен дали ще издържат при вида на тия тълпи, жени, деца, отворени дюкяни, скъпи стоки и не ще се хвърлят с диви възгласи към тези чудеса.

Но те яздеха спокойно като водени за ремък кучета, които се страхуват от камшика, и само от мрачните им и лакоми погледи човек можеше да се досети какво става в душите на тия варвари. А тълпите гледаха любопитно към тях, макар и почти враждебно — толкова голяма беше настървеността срещу тия поганци по тези места на Жечпосполита. От време на време се чуваха викове „Аху! Аху!“ като срещу вълци. Но имаше и такива, които разчитаха много на тях.

— Шведите се боят страшно от татарите и войниците им си разказват чудеса за тях, а с това угнетеността им расте все повече — казваха те, като гледаха татарите.

— И с право — отговаряха други. — Райтарите на Карл не могат да воюват с татарите, особено с добруджанските, които понякога са равни и на нашата конница. Докато оня ми ти тежък райтар се огледа, татаринът ще хвърли примка на шията му.

— Грехота е да се викат погански синове на помощ! — обаждаха се гласове.

— Грях не грях, но полза ще има от тях!

— Много хубаво чамбулче! — каза пан Заглоба. Наистина тия татари бяха добре облечени, с бели, черни и пъстри кожуси с вълната отвън, черни лъкове и пълни със стрели тулове се люлееха на плещите им, при това всеки имаше сабя, което невинаги се срещаше в големите чамбули, понеже по-бедните не можеха да си позволят такъв лукс и при ръчен бой си служеха с конска челюст, вързана на тояга. Но тия, както се казва, бяха хора за показ, та някои от тях имаха дори пушки, прибрани в плъстени калъфи, а всички яздеха хубави коне, наистина дребни, доста слаби и отпуснали ниско дългогривите си глави, но несравнимо бързи.

В средата на отряда се движеха четири товарни камили; тълпата отгатваше, че в тия вързопи се намираха подаръците на хана за краля; обаче тук се лъжеха, защото ханът предпочиташе да взема дарове, а не да дава; той обещаваше подкрепления, но не даром.

Затова, когато отрядът отмина, пан Заглоба каза:

— Скъпо ще ни струват тия подкрепления! Уж съюзници, но колко ли ще ни опустошат страната… След шведите и след тях няма да остане нито един здрав покрив в цяла Жечпосполита.

— Разбира се, че това е много тежък съюз — отговори Ян Скшетуски. — Познаваме ги вече!

— Чух по пътя — каза пан Михал, — че нашият крал бил подписал договор на всеки петстотин души от ордата да бъде придаден наш офицер, който ще командва и ще има право да наказва. Иначе тия приятели наистина биха оставили само небе и земя.