Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Ти, ваша милост, навярно не знаеш, че стърчиопашката е птичка, и то много хубава, затова тук няма нищо обидно — отвърна Кмичиц, като се смееше. — Но като виждам гнева на ваша милост, трябва да си страшно влюбен!

— А кой тук не е влюбен? — отговори Шурски грубо. — Самият пан староста за малко не ще си изгледа очите и седи като на тръни.

— Виждам това, виждам!

— Какво виждаш, ваша милост!… Той, аз, Грабовски, Столонгевич, Коноядски, Рубецки от драгуните, Печинга — всички хлътнаха… И с ваша милост ще стане същото, ако поседиш тук по-дълго… При нея стигат двайсет и четири часа!

— Ей, братко! Тя не би могла да ми завърти главата и за двайсет и четири месеца!

— Как така? — попита пан Шурски възмутен. — Да не си от камък, ваша милост, или какво?

— Не! Само че когато някой открадне последния талер от джоба на ваша милост, вече няма защо да се страхуваш от крадец…

— Е, ако е така! — отвърна Шурски.

А пан Кмичиц внезапно посърна, защото си спомни своите мъки и не обръщаше вече внимание, че черните очички го гледаха все по-упорито, сякаш питаха: Как се казваш, млади рицарю, и откъде се взе тук?

А Шурски мърмореше:

— Дълбае ме, дълбае!… Така дълба и в мене, докато стигна до сърцето… Сега не ме и поглежда!

Кмичиц се отърси от замислеността си.

— Защо някой от вас не се ожени за нея, дявол да го вземе!

— Защото един на другиго си пречим!

— Девойката е готова вече да си легне на полога… Макар че в тая крушка още трябва да има бели семки.

При тия думи Шурски изблещи очи, наведе се към ухото на Кмичиц и каза много тайнствено:

— Разправят, че е на двайсет и пет години! Тя е била при княгиня Гризелда още преди разбойническото нашествие.

— Удивително нещо, не бих й дал повече от шестнайсет, нека бъдат най-много осемнайсет години.

В това време „крушката“, изглежда, се досети, че говорят за нея, защото покри светналите си очички с клепачите и само изпод вежди стреляше към Кмичиц и сякаш питаше непрекъснато: Кой ли е този хубавец? Откъде ли се е взел!

А той неволно започна да засуква мустак.

След обеда калушкият староста взе под ръка Кмичиц, когото третираше като необикновен гост поради изисканите му маниери.

— Пане Бабинич — каза той. — Ти, ваша милост, ми казваше, че си от Литва!

— Точно така, пане староста.

— Кажи ми тогава дали не познаваш в Литва рода Подбипента!

— Лично не го познавам, защото той вече не съществува, поне тая фамилия, която се подпечатваше Сваликачулка. Последният падна при Збараж. Той беше най-големият рицар, който е дала Литва. Кой у нас не знае за рода Подбипента!

— И аз съм слушал за него, но ето защо питам: при сестра ми има една девойка, която се нарича Борзобогата-Крашенска… Знаменит род!… Тя беше годеница на тоя Подбипента, който загина при Збараж… Девойката е сираче без баща и без майка и макар че сестра ми, княгинята, я обича много, аз, като естествен опекун на сестра си, се грижа и за това момиче.

— Това е приятна грижа! — подхвърли Кмичиц. Калушкият староста се усмихна, намигна с очи и млясна с език.

— Какво? Марципанче, нали?…

Но веднага забеляза, че се издава, та лицето му прие сериозен вид.

— Издайнико! — каза той полушеговито, полусериозно. — Искаше да ме хванеш на въдица, малко остана да се издам!…

— За какво? — питаше пан Кмичиц и го гледаше проницателно в очите.

Тук Собепан окончателно разбра, че не ще може да се сравни с госта по остроумие, и веднага извъртя работата.

— Тоя Подбипента — каза — й завещал някакви имения там, по вашите места. Имената не помня, защото са чудновати: някакви си Балтупи, Сиручани, Миши черва, с една дума, всичко, което имал. За Бога, не помня… пет или шест чифлика.

— О! Те са по-скоро цял комплекс от имения, не обикновени чифлици. Подбипента е бил много богат човек и ако тая девойка получи някога целия му имот, би могла да има свои придворни дами и да търси мъж между сенаторите.

— Така ли казваш? Ти знаеш ли тия села?

— Зная само Любовиче и Шепути, защото те се намират при моите имения. Само границата на горите ще възлезе на около две мили, а тая на нивите и ливадите още толкова.

— Къде се намира това?

— Във Витебско.

— Като очистим неприятелите, ще си възвърнем имотите. Но родът Подбипента има имоти и по други места, а особено големи в Жмудж, това зная добре, понеже и там имам парче земя.

— Виждам, че имотът и на ваша милост не е кош плява.

— Сега той не ми дава нищо, но чужд не ми трябва.

— Посъветвайте ме, ваша милост, какво да направя, че тая девойка да стъпи на крака?