Хенрик Сенкевич - Потоп (Част втора)

— Боже! Света Богородице! Йосифе! — викаха ужасените жени в каретката.

В това време татарите долетяха като облак, но Кмичиц ги спря с трикратен вик, а сам се обърна към ужасения офицер и започна да се хвали:

— Познай на кого си попаднал… Старостата искаше да ме прати за зелен хайвер, да направи от мене сляпо оръдие… А на тебе повери сводническа функция, която ти, пане офицер, прие заради благоволението на господаря си. Поздрави пан старостата от Бабинич и му кажи, че момичето ще стигне здраво и читаво при пан Сапеха!

Офицерът плъзна уплашен поглед наоколо и видя диви лица, които гледаха със страхотно лакомство към него и райтарите. Виждаше се, че чакат само една дума, за да се хвърлят върху тях и да ги разкъсат на парчета.

— Ваша милост ще направи каквото поиска, защото срещу такова превъзходство на силите сме безсилни — отговори той с разтреперан глас, — но пан старостата ще съумее да отмъсти.

Кмичиц се засмя.

— Нека си отмъсти на тебе, защото, ако ти не беше се издал, ако не беше показал, че знаеш предварително съдържанието на заповедта и не се противопостави на по-нататъшното пътуване, нямаше да ме убедиш, че това е клопка, и аз веднага бих върнал момичето в Краснистав. Кажи и това на пан старостата, та да си намира по-умни сводници от тебе.

Спокойният тон, с който говореше пан Кмичиц, увери офицера поне в това, че нито той, нито райтарите са заплашени от смърт, та си отдъхна и каза:

— С празни ръце ли ще трябва да се върнем в Замошч?

А Кмичиц:

— Няма да се върнете с празни ръце, а с писмо от мене, което ще накарам да напишат върху кожата на всеки от вас.

— Ваша милост…

— Дръжте ги! — викна Кмичиц. А сам пипна офицера за врата.

Започна бъркотия и боричкане около каретката. Врясъците на татарите заглушиха виковете за помощ и крясъците на ужас, които излизаха от гърдите на двете жени.

Но боричкането не продължи много, защото след кратко време райтарите вече лежаха на пътя, вързани един до друг.

Сега Кмичиц заповяда да ги бият с камшици от волска кожа, но не много, за да могат да се върнат пеш в Замошч. И така простите войници получиха по сто, а офицерът сто и петдесет камшика въпреки молбите и заклинанията на Ануша, която не разбираше какво става около нея и смяташе, че е попаднала в някакви страшни ръце; затова скръстваше молитвено длани и молеше със сълзи на очите за живота си:

— Прости рицарю!… Какво съм ти аз виновна?… Прости! Помилвай ме!…

— Стой тихо, панно! — изгърмя Кмичиц.

— Какво съм се провинила пред тебе?

— Може би и самата ти участваш в заговора!…

— В какъв заговор? Боже, бъди милостив към мене, грешната!…

— Нима, ваша милост панно, не знаеш, че пан старостата само наглед позволи твоето заминаване, за да те отдели от княгинята, а по пътя да те отвлече и в някакво пусто замъче да посегне на твоята чест!

— Господи Иисусе! — викна Анушка.

А в тоя възклик имаше толкова истина и искреност, че Кмичиц каза по-меко:

— Как така? Значи ти, ваша милост, не си в заговора?… И това е възможно?

Ануша закри лицето си с ръце, но не можа да каже нищо, само повтаряше едно след друго:

— Иисусе, Марийо! Иисусе, Марийо!

— Успокой се, панно — каза още по-меко пан Кмичиц. — Ти ще стигнеш здрава и читава при пан Сапеха, защото пан старостата не си даде сметка с кого има работа… Ето, тия хора, които ядат там бой, трябваше да те отвлекат… Дарявам им живота, за да могат да разкажат на пан старостата колко гладко е минало всичко.

— Значи ти, ваша милост, ме защити от позор?

— Да! Ако и да не знаех дали ще бъдеш доволна.

Вместо да отговори или отрече, Ануша хвана внезапно ръката на пан Анджей и я притисна до бледите си устни. А по него искри минаха от глава до пети.

— Остави, панно, за Бога! Какво е пък това!… — викна той. — Сядай в каретката, че ще си измокриш крачетата… И не се страхувай… При майка си не би била в по-голяма безопасност…

— Сега ще отида с ваша милост дори накрай света!

— Не казвай такива неща, ваша милост панно!

— Бог ще те възнагради, че защити честта ми!

— За пръв път имам такъв случай — отговори Кмичиц. А по-тихо измърмори на себе си:

— Досегашната защита е колкото за Бог да прости!

В това време татарите престанаха да бият райтарите и пан Анджей им заповяда да ги подгонят голи и окървавени по пътя за Замошч. Те тръгнаха, като проливаха обилни сълзи. Конете, оръжието и дрехите им Кмичиц подари на своите татари и се понесоха бързо напред, защото беше опасно да се бавят.